Рекс Стаут - Златните паяци

Случи се обаче нещо, което трябва да предам. Прекъснаха ги точно насред разгорещен спор какво трябва и какво не трябва да се каже на ФБР. Първо иззвъня телефонът, Скинър каза една-две думи, после се отвори вратата и влезе посетител. Беше инспектор Креймър. Той тръгна към бюрото, като ми хвърли бегъл поглед, но умът му беше зает с по-възвишени неща. Обърна се към присъстващите и каза на един дъх:

— Онзи Уитмър, дето мислеше, че може да идентифицира шофьора на колата, с която е убито момчето Дросос! Преди малко е посочил Хорън от полицейската редица. Твърди, че е готов да се закълне.

Те го изгледаха глупаво. Бауън измърмори:

— Дявол да го вземе!

— Е? — попита ядосано Скинър. Креймър се намръщи.

— Не знам. Току-що го научавам. Ако приемем това, всичко пак се обръща с главата надолу. Хорън не би могъл да бъде в колата с тази жена във вторник. Не можем да разбием алибито му за вторник с булдозер, а и все едно, допуснахме, че там е бил Бърч. Тогава защо Хорън ще убива момчето? След като вече му лепнахме рекета, може естествено да поработим и още, но ако го обвиним в убийство, никога няма да изтръгнем нищо от него. Трябва да преглътнем това и да го проучим, но работата става все по-заплетена. Казвам ви, господин комисар, трябва да се приеме закон срещу очевидци.

Скинър все още беше ядосан:

— Мисля, че малко преувеличавате, инспектор Креймър. Очевидците често са изключително полезни, Това може да се окаже шансът, на който всички се надявахме. Седнете и ще го обсъдим.

Креймър дръпна един стол и в същото време телефонът иззвъня. Скинър вдигна слушалката — беше червеният, първият отляво — размени няколко думи и погледна към Креймър.

— Търся ви Ниро Улф. Казва, че е важно.

— Ще отида в другата стая.

— Не. Говорете тук. Гласът му е доста самодоволен. Креймър заобиколи бюрото и взе слушалката.

— Улф? Креймър е на телефона. Какво искате?

След този въпрос той главно слушаше. Другите седяха и наблюдаваха лицето му. Същото правех и аз. Видях как бавно придобива тъмночервен цвят, а очите му все повече се свиват и изпитах желание да скоча от стола и да хукна право към Трийсет и пета улица, но си помислих, че е неразумно Да привличам внимание към себе си. Изчаках края на разговора. Когато най-после свърши, Креймър остана прав, със стиснати зъби и потрепващи от възмущение ноздри.

— Този тлъст негодник! — възкликна той и отстъпи назад. — Наистина има самодоволен глас. Твърди, че е готов да си изкара парите, които му е платила мисис Фром. Иска сержант Стъбинс и мен. Иска шестимата заподозрени. Иска Гудуин, Панцър и Дъркин. Иска три-четири полицайки в цивилни дрехи, на възраст между трийсет и пет и четирийсет години. Иска незабавно Гудуин. Иска Игън. Това е всичко, което иска.

Креймър изгледа присъстващите с възмущение.

— Твърди, че ще отведем убиеца с нас. Убиецът, според него.

— Той е луд — отбеляза горчиво Бауън.

— Боже мой, как е възможно? — обади се Скинър.

— Това е непоносимо — продължи Бауън. — Докарайте го тук.

— Няма да дойде.

— Доведете го насила.

— Не можем без заповед за арестуване.

— Аз ще ви дам.

— Няма да отвори уста. Ще излезе под гаранция, после ще си отиде вкъщи и ще покани когото пожелае, с изключение на нас.

Спогледаха се и всеки видя в лицата на другите това, което виждах аз. Нямаха избор.

Станах от стола си, подвикнах им жизнерадостно: „Ще се видим по-късно, господа!“ и си излязох.

Никога не съм влизал в интимни отношения с полицайка, но съм срещал тук-там по някоя и трябва да призная, че който беше избрал трите за събирането при Улф този следобед имаше добър вкус. Не че бяха зашеметяващи, но без колебание бих завел всяка от тях до дрогерията на ъгъла да я черпя една кола. Единствената особеност беше професионалният им поглед. Но човек не можеше да им се сърди за това, тъй като бяха на работа в присъствието на инспектор и естествено трябваше да изглеждат бдителни, добре подготвени и твърди. И трите бяха облечени като хора, а първата носеше синя рокля на ситни бели райета, която й стоеше доста добре.

Успях да се прибера преди тълпата и дадох на Улф кратък доклад за изминалия ден, което като че ли не го заинтересува много, а после помогнах на Фриц и Ори да пренесем и подредим столовете. Когато позвъниха първите гости, Ори изчезна в предната стая и затвори вратата. Вече бях влизал вътре и видях какво крие там. Човек на средна възраст със заоблени рамене, очила и прекалено стегнат колан. Ори ни беше запознал, затова знаех, че се казва Бърнард Ливайн, но това беше всичко.