Рекс Стаут - Златните паяци

— Присъстваше ли някой друг на срещите ви с Хорън?

— Разбира се. Много пъти Бърч беше там.

— Той е мъртъв. Някой друг? Игън помисли:

— Не.

— Никой друг?

— Не. Долу в мазето с нас, никой друг. Нощният пазач в гаража, Бъд Хаскинс, естествено го виждаше всеки път като идваше. — Очите на Игън светнаха. — Разбира се! Бъд го е виждал!

— Без съмнение. — Креймър не се развълнува. — Хорън е подготвен за това, или поне така си мисли. Ще противопостави думата на един достопочтен адвокат срещу думата на долен престъпник като вас, подкрепен от приятел, за когото ще твърди, че сте се наговорили. Не казвам, че Хаскинс няма да е полезен. Ще го намерим и ще… Къде тръгнахте?

Улф бутна стола си назад, стана на крака и направи една крачка.

— Качвам се в оранжерията. Девет часът е — отвърна той, изгледа Креймър отвисоко и продължи.

— Вие наистина… — започна възмутено Креймър. — Излизате си точно когато…

— Когато какво? — попита Улф и се обърна преди да стигне до вратата. — Хванали сте този нещастник натясно и се мъчите Да измъкнете от него нещо, с което да докажете участието на друг нещастник, на оня непоносим Хорън, в най-презряното престъпление на света. Съгласен съм, че това е необходимо — всъщност възхитително е, но аз дадох своя принос и повече не съм ви нужен — аз не преследвам изнудвачи, а убиец. Знаете графика ми, приемам от единайсет часа. Ще ви бъда признателен, ако махнете тези жалки създания от къщата ми. Може да се справите с тях не по-зле и на друго място.

— Естествено, че мога. — Креймър стана от креслото. — Ще взема и вашите хора с мен, и четиримата — Гудуин, Панцър, Дъркин и Кедър, и не знам кога ще свършим с тях.

— Може да вземете първите трима, но не и мистър Кедър. Той не е тук.

— Трябва ми. Къде е?

— Няма го. Изпълнява задача. Не ви ли дадох достатъчно за една сутрин? Арчи, помниш ли къде отиде Ори?

— Не, сър. Не бих могъл да си спомня, дори ако от това зависеше живота ми.

— Добре. Не се мъчи.

Той се обърна и си излезе с достойнство.

— Никога не бях виждал толкова високопоставени лица за един ден, колкото през следващите осем часа — от девет сутринта до пет следобед във вторник — точно седмица, откакто Пит Дросос дойде да се консултира с Улф по неговия случай. В Десето управление се срещнах със заместник-полицейския комисар Ниъри. На Сентър Стрийт 240 — със самия комисар Скинър. На Ленърд Стрийт 155 ме прие лично прокурорът Бауън, придружен от трима помощници, включително Манделбаум.

Не се възгордях, защото знаех, че всичко това не се дължи само на обаятелния ми характер. На първо място, въпреки че бяха минали четири дни, по убийството на мисис Деймън Фром и връзката му с другите две убийства, можеше да се изписват по хиляда варела мастило на ден, да не говорим за ефира. На второ място, започваше предварителното боричкане в местните избори и Бауън, Скинър и Ниъри използваха случая да си оплетат кошниците. Едно наистина първокласно убийство предлага някои прекрасни възможности за човек, който служи толкова всеотдайно на обществото, че е готов да поеме допълнително бреме и да разшири своето поле на действие. В Отдел „Убийства“ — Западен Манхатън в Десето управление ни разделиха, но в това нямаше нищо лошо. Единствените неща, които пазехме за себе си, бяха научният метод, приложен върху Игън, и бележникът му, а Сол и Фред знаеха всичко по този въпрос. Прекарах един час при стенографа, напечатаха показанията ми, прочетох ги и ги подписах, а после ме отведоха в кабинета на Креймър да се срещна със заместник-комисаря Ниъри. Креймър и Стъбинс не бяха там. Ниъри беше изнервен, но дружелюбен. Държанието му намекваше, че ако само ни оставят на спокойствие за четирийсет минути, двамата ще изясним напълно случая, но лошото беше, че преди да мине и половината от това време, някой му позвъни и се наложи да ме пусне. Като тръгнах с придружаващите ме лица по коридора, по стълбите и към чакащата кола, всички служители на реда — тези, които познавах бегло по физиономия, както и други, които изобщо не бях виждал — се надпреварваха да ме поздравяват. Очевидно бяха с впечатлението, че снимката ми ще излезе във вестниците и кой знае, може би щяха да ми предложат да се кандидатирам за кмет на Ню Йорк. Отвръщах на поздравите с вид на човек, който цени такава добронамереност, но е страшно зает. На Ленърд Стрийт самият прокурор Бауън държеше пред себе си копие от показанията ми и по време на разговора ни постоянно ме прекъсваше, поглеждаше в показанията, намираше съответното място и първо се мръщеше, а после кимаше, сякаш искаше да каже: „Да, може би в края на краищата, не лъжеш“. Той не ме поздрави за залавянето на Ървин Игън, нито за това, че съм изиграл Хорън. Напротив, намекна, че като съм ги отвел в дома на Улф, вместо да повикам ченгетата в гаража, сигурно заслужавам пет години в кафеза, стига да има време да се порови в закона. Тъй като го познавах добре, не му обръщах внимание и се мъчех да не го разстройвам. Горкият човек и без мен си имаше достатъчно грижи в този ден. Уикендът му със сигурност беше съсипан, очите му бяха зачервени от безсъние, телефонът непрекъснато звънеше, помощниците му влизаха и излизаха, а един сутрешен вестник го беше поставил на четвърто място в списъка на предпочитаните кандидати за кмет. В допълнение към всичко това, ФБР сега щеше да се намеси в случая Фром — Бърч — Дросос поради рекета, разкрит от Сол, Фред и мен, като съществуваше неприятната възможност да разкрие и убийствата. Нищо чудно, че прокурорът не ме покани на обяд. Всъщност никой не ме покани. На никого не му хрумна, че и аз от време на време ям. Бях закусил рано. Срещата в кабинета на Бауън свърши малко след дванайсет и вече си мислех за едно ресторантче на ъгъла, чийто специалитет е свински крачета с кисело зеле, но Манделбаум каза, че иска да ме пита нещо и ме отведе по коридора в неговата стая. Намести се на бюрото си, покани ме да седна и започна: