Доминго Сантос: Нещото, паднало от пространството

Задачата на втория екип от специалисти бе да изследват: а/ дали обектът беше естествен или изкуствен; б/ притежаваше ли екипаж, т.е. във вътрешността му имаше ли живи същества; в/ съществуваше ли някакъв начин да стигнат до тях, ако ги имаше. Бяха набелязани и други крайни цели, като например познанията на хипотетичния екипаж, наличието на неагресивни или агресивни намерения, но последното бе обект на отделно разискване.

Екипът започна своята работа. Много скоро техните уреди започнаха да дават заключителни данни, но някои от тях бяха противоречиви. На първо място, никой от апаратите не отбелязваше нищо метално в обекта, поне в земния смисъл за метал. В действителност той беше кух — външната му повърхност представляваше обвивка, чиято дебелина не надминаваше четиридесет сантиметра, въпреки че вътрешността му не беше празна и там се намираше нещо…

И тук започваха проблемите. Вътрешността бе запълнена от голяма маса, чиято форма и размери не можеха да се уточнят, но в нея оставаха известни празни кухини. Същевременно в нея имаше наличие на части, които се движеха. Апаратите не закъсняха да го отбележат: някаква доста масивна машинария с ритмично биене, което се промъкваше през дебелината на външната обвивка: „тамб — тамб — тамб“, като тиктакането на огромен часовник.

— Това е моят извод — каза полковникът на шефа на специалистите. — Метеоритът не е нищо повече от космически кораб. Не зная защо под първата обвивка или стена не намерихме втора, направена от метал, но дали той се нуждае от нея? Не сме запознати с концепцията на нашите посетители, може би нашите капсули ще им изглеждат толкова абсурдни, колкото тяхната на нас. Без съмнение, във вътрешността на обекта съществува някаква функционираща машина, която ги снабдява с въздух или топлина, или с това, от което се нуждаят. И движещите се неща, открити от нас, би трябвало да представляват техния екипаж. Не ме питайте как изглеждат, нямам понятие. Но те са там!

— Тогава защо не излизат?

— Не знам. Може би смятат, че не е настъпил моментът. Възможно е и да са открили присъствието ни и да се страхуват от нас, а може и да не са в състояние да излязат. Кой знае каква е причината?

— Тогава какво да правим?

Шефът на специалистите изглеждаше твърде замислен.

— Мисля, че най-добре ще бъде — продължи, — да се опитаме да го отворим.

Детайлното изследване на най-фините структури на външната обвивка предостави интересни данни. Микроскопското проучване установи, че въпреки нейната твърдост и плътност, консистенцията й е порьозна, а този факт даваше известна насока в намеренията им да я атакуват. След няколко часова борба, донесената мощна бормашина успя да пробие отвор с дълбочина от два сантиметра, но по-нататък опита трябваше да се прекрати, тъй като с напредването на бургията в масата на обвивката, нейното съпротивление нарастваше. При все това, пътят за атака на обекта бе положен.

По същото време, шефът на специалистите откри вертикална, почти незабележима цепнатина, разположена по цялата височина на обекта. Беше микроскопична, може би породена от разцепване на обвивката след удара в почвата — почти незабележима, но съществуваше.

Така се роди нова идея. След като макар и твърда, обвивката се поддаваше на перфориране, а по цялата й дължина съществуваше цепнатина, тя можеше да бъде разширена. И ако по същата се положеше динамит, който да бъде взривен, съпротивата на материала щеше да бъде много по-слаба. Може би това беше единствения начин да се проникне в обекта.

И работата започна. В продължение на две денонощия, екип от двайсет човека, въоръжени с мощни бормашини, се посвети на задачата да пробива отвори с дълбочина пет сантиметра и диаметър два, равномерно разположени по протежение на цепнатината. След това бе поставен по-мощен от динамита взрив и свързан с общ детонатор. После всички се отдалечиха на необходимото разстояние и околността се разтресе от оглушителен гръм. Над обекта се издигна облак от прах, задържа се няколко секунди и се разпръсна. Обектът стоеше непокътнат.

Шефът на специалистите се приближи към него и започна да изследва ефекта от взрива. Бяха изхвръкнали парчета от материал, отворите бяха станали по-дълбоки… И нищо повече. Макар че да, да, имаше нещо повече. При откриването й, цепнатината бе с ширина от около една стотна от милиметъра, а сега бе станала малко по-широка от милиметър.

Реши се опитът да бъде повторен. В непокътнатите части на цепнатината бяха пробити нови отвори, в които бе положен нов взрив. Два дни по-късно новият експлозивен кръг обгърна обекта. Детонацията произведе класически облак от прах и дим…, и също като предишния път обектът остана невредим.