Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Така е, но само отначало. Поприказваш ли с тях, виждаш колко са приятни. Мис Бингли ще живее с брат си и ще ръководи домакинството; и не греша, като си мисля, че ще имаме очарователна съседка.

Елизабет мълчеше, но бе изпълнена със съмнение; в поведението на новодошлите по време на бала не личеше желание да се харесат; по-проницателна, по-критична от сестра си, с преценка ясна, неподмамена от тяхното внимание към нея самата, тя не бе склонна да ги хареса. Вярно, бяха много изискани; не им липсваше веселост, умееха да се държат любезно, когато пожелаят; но в същността си бяха горделиви и надути. На вид бяха хубавки, изучили се бяха в едно от най-добрите частни училища в Лондон, всяка притежаваше по двайсет хиляди лири, свикнали бяха да харчат неблагоразумно и да дружат с високопоставени личности; и затова смятаха, че са в правото си да имат високо мнение за самите себе си и да се носят надменно с всички други. Произхождаха от виден род в Северна Англия; обстоятелство, запечатано в съзнанието им много по-дълбоко от факта, че състоянието на брат им и тяхното собствено е било натрупано не от друго, а от търговия.

Мистър Бингли бе наследил имущество за около сто хиляди лири от своя баща, който възнамерявал да си купи имение, но не доживял да го стори. Самият мистър Бингли и той имаше подобно желание; неведнъж бе избирал и графство, в което да потърси; но тъй като сега вече притежаваше голям дом и пожизнено си бе наел имение, ония, които го познаваха отблизо и знаеха колко лесно се задоволява, смятаха, че ще предпочете да изживее живота си в Недърфийлд и ще остави грижата за покупка на своите наследници.

На сестрите му много им се щеше да купи имение; но макар засега да бе само наемател, мис Бингли с удоволствие играеше ролята на домакиня, а и мисис Хърст, омъжена за човек по-скоро на живота, отколкото на труда, бе склонна да приема жилището на брат си за свой дом всякога щом пожелае. Само две години след като бе влязъл в пълнолетие, една случайна препоръка бе насочила мистър Бингли към Недърфийлд. Огледал го бе отвън, разгледал го беше вътре, харесал бе и разположението, и приемните зали, останал бе доволен от ласкавата препоръка на собственика и незабавно го беше наел.

Между него и Дарси съществуваше здраво приятелство въпреки пълното различие в характерите. Дарси обичаше Бингли заради дружелюбния му, открит, мек нрав — черти, противоположни на неговите, макар по нищо да не личеше самият той да е недоволен от своя характер. Бингли тачеше високо дружбата на Дарси и сляпо вярваше в неговата преценка. У Дарси интелектът беше по-съвършен. Бингли не бе по-безличен, но Дарси бе много умен. И същевременно беше надменен, сдържан, взискателен, а държането му, макар че бе благо-възпитано, не предразполагаше към близост. В това отношение приятелят му имаше предимство. Където и да се появеше, Бингли печелеше сърцата, докато Дарси извикваше неприязън.

Начинът, по който обсъдиха бала в Меритън, бе показателен. Бингли заяви, че досега не бил срещал по-приятно общество и по-хубави девойки; всички го приели сърдечно и внимателно, настроението било дружелюбно, държали се към него приятелски, още от първия миг се почувствувал сред стари познати; а пък мис Бенит била красива като същински ангел. Докато за Дарси това бе сборище от хора без хубост и без елегантност, никой не успял да събуди неговия интерес, никой не му оказал внимание, нито му създал наслада. Признаваше — мис Бенит не била грозна, но прекалено щедро раздавала усмивките си.

Мисис Хърст и сестра й се съгласиха с него — но въпреки това изказаха възхита, заявиха, че им харесвала, намирали я за много симпатична и изразиха желание да я опознаят отблизо. Накрая обявиха мис Бенит за мила девойка, а при подобна благоприятна оценка техният брат сметна, че и той има правото да я харесва.

Недалеч от Лонгборн живееше семейство, с което Бенитови бяха особено близки. На времето сър Уилям Лукас бе въртял търговия в Меритън, натрупал беше състояние и докато беше кмет, бе въздигнат в рицарско звание в отговор на просбата му до краля. Това отличие му бе повлияло някак си прекалено силно. Извикало бе у него отвращение както към занятието му, тъй и към живуркането в малкия провинциален градец; той бе дал гръб и на търговията, и на градчето и бе преместил семейството си в една къща на около миля от Меритън, преименована оттогава насам на „Лукас Лодж“, където можеше на воля да се наслаждава на собственото си величие и необезпокояван от досадата на търговията, да отдава цялото си време на добродушни връзки с всичко живо. Защото, макар титлата „сър“ да го издигаше над останалите, тя не го бе направила надменен; обратното — изпълнен бе с внимание към всекиго. Тъй като по природа бе безобиден, дружелюбен и услужлив, удостояването в двореца го бе преобразило в светски и учтив човек.