Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Лизи, да разбирам ли това като намек да изпратя за конете?

— Не, не. Приятно ще ми е да се разходя. Не е толкова далече, щом имаш цел — какво са три мили! За вечеря ще съм в къщи.

— Възхищавам се от твоето милосърдие — заяви Мери, — но всеки подтик на чувствата трябва да се смирява от разума, а според мен усилието всякога трябва да е съответно на изискването.

— Ще те изпратим до Меритън — предложиха Катрин и Лидия.

Елизабет прие и трите момичета тръгнаха заедно.

— Ако вървим по-бързичко — каза Лидия. — може да сварим капитан Картър, преди да е заминал.

В Меритън се разделиха; двете по-малки се запътиха към дома на една от офицерските жени, а Елизабет продължи нататък сама, забързано прекосяваше ниви и ливади, прехвърляше огради, прескачаше локвите припряно и нетърпеливо и най-сетне стигна до големия дом с обелени нозе, с мръсни чорапи и с лице, поруменяло от чистия въздух.

Въведоха я в малката трапезария, където бяха всички освен Джейн, и нейната поява ги изненада. Че бе изминала пешком цели три мили в ранната утрин, в такова кално време, и то съвсем сама — това се стори просто невероятно на мисис Хърст и на мис Бингли; Елизабет усети, че е извикала презрението им. Иначе я приеха любезно; а от страна на брат им получи нещо по-сърдечно от любезност — той я посрещна добросърдечно и радостно. Мистър Дарси почти не продума, а мистър Хърст изобщо не заговори. Мистър Дарси бе обзет от вътрешно раздвоение — чувството на възхита от прелестта, която разходката беше придала на лицето й се затъмняваше от въпроса оправдаваше ли причината този дълъг и самотен преход. А пък мистър Хърст беше отдаден изцяло на своята закуска.

Вестите за състоянието на сестра й не бяха много обнадеждаващи. Мис Бенит прекарала нощта лошо, била трескава и трябвало да лежи. Елизабет се зарадва, като й предложиха веднага да я заведат горе; а Джейн, която единствено страхът да не ги разтревожи и да не ги обезпокои бе възпрял да им пише как жадува за подобно посещение, искрено й се зарадва. Но й беше зле, не й се говореше и затова, щом мис Бингли ги остави, едва намери сили да изкаже благодарност за вниманието, с което домакините са се грижили за нея. Елизабет мълчаливо се зае да я обслужва.

Сестрите отидоха при тях след закуска; а като видя с каква обич и загриженост се отнасят към Джейн, Елизабет и тя започна да ги харесва. Аптекарят дойде, прегледа болната и заключи, както се и очакваше, че има силна простуда и трябва да се лекува сериозно; посъветва я да остане в леглото и предписа лекарства. Джейн последва съвета му с благодарност, защото треската се засили заедно с главоболието. Елизабет не мръдна от стаята, а и другите дами стояха там през повечето време: защото след като мъжете не бяха у дома, те в същност нямаха какво да правят.

Когато часовникът отмери три, Елизабет сметна, че е време да си тръгва, и с неохота им го каза. Мис Бингли й предложи каретата и тя бе склонна да приеме, но Джейн толкова се разтревожи от съобщението, че мис Бингли се принуди да замени предложението за каретата с покана да остане в Недърфийлд. Елизабет прие с благодарност и те изпратиха в Лонгборн един прислужник, който да извести на близките й, че няма да се върне, и да й донесе дрехи.

В пет часа двете дами се оттеглиха, за да се преоблекат, а в шест и половина поканиха Елизабет за вечеря. На учтивите запитвания, с които я обсипаха — най-съчувствени, за радост на Елизабет, бяха въпросите на мистър Бингли, — тя не бе в състояние да даде много обнадеждаващ отговор. Джейн наистина не беше по-добре. Сестрите, като чуха това, повториха на два-три пъти колко били угрижени, колко било отвратително да страдаш от силна простуда и как самите те мразели да бъдат болни; а сетне изобщо забравиха болната: и това тяхно безразличие спрямо Джейн, когато тя самата не беше сред тях, позволи на Елизабет да възвърне с радост предишната си неприязън.

В същност брат им бе единственият от групата, към когото тя се отнасяше благодушно. Тревогата му за Джейн бе очевидна, отношението му към нея самата — много мило, и това я спря да се чувствува такава натрапница, за каквато според нея я смятаха останалите. Защото те едва я забелязваха. Мис Бингли бе всецяло вдадена в мистър Дарси, сестра й — също; що се отнася до мистър Хърст, съсед по маса на Елизабет, той бе човек отпуснат, живееше единствено за да яде, да пие и да играе на карти, а след като узна, че пред задушеното месо тя предпочита по-простата храна, направо я забрави.