Саки: Тревоготерапия

— Секретарят! — промълвиха сестрата и братът Хъдъл в един глас.

Двамата мигновено застинаха в пози и изражения, които говореха, че макар и да смятат всички непознати по презумпция за виновни, имат желание да чуят онова, което последните биха казали в своя защита. Младият джентълмен, който с надменно-елегантна походка влезе в стаята, не съвпадаше ни най-малко с представата на Дж. П. Хъдъл за епископски секретар: домакинът не бе и допускал, че епископството може да си позволи артикул с такъв луксозен амбалаж, когато средствата му са нужни за толкова други неща. Лицето на младежа бе някак смътно познато и ако Хъдъл бе обърнал повече внимание на спътника, седял срещу него в купето преди два дни, щеше да го разпознае в настоящия посетител.

— Вие сте секретарят на епископа? — запита той подчертано почтително.

— Неговият доверен секретар — отвърна Кловис. — Можете да ме наричате Станислаус, второто ми име е без значение. Епископът и полковник Алберти навярно ще обядват у вас. Аз ще бъда тук във всеки случай.

Това прозвуча като програма на кралска визита.

— Епископът изпитва децата, на които предстои конфирмация, нали? — запита мис Хъдъл.

— Привидно — бе загадъчният отговор, след който секретарят помоли за карта на околността в голям мащаб.

Кловис бе все още погълнат от престорено задълбоченото проучване на картата, когато пристигна друга телеграма. Тя беше адресирана до Принц Станислаус, чрез Хъдъл, Уорън … и т. н. Кловис хвърли един поглед на съдържанието и съобщи:

— Епископът и полковник Алберти ще дойдат едва късно следобед.

После се върна към изучаването на картата.

Атмосферата на обяда не беше празнична. Епископският секретар яде и пи с явна охота, ала строго пресичаше опитите за разговор. Към края той изведнъж се усмихна лъчезарно, благодари на домакинята за очарователната гощавка и с почтителен възторг є целуна ръка. Мис Хъдъл не можа да реши дали този жест изразява галантно ласкателство като в епохата на Луи ХIV или заслужаващото укор отношение на римляните към сабинянките. Не беше нейният ден за главоболие, но тя усещаше, че обстоятелствата я извиняват, и се оттегли в стаята си, за да изкара колкото може повече време с главоболие, преди да е пристигнал и самият епископ. Кловис, след като се осведоми как да намери най-близката телеграфна станция, изчезна по алеята за коли. Мистър Хъдъл го срещна два часа по-късно в салона и го запита кога ще дойде епископът.

— Той е в библиотеката с Алберти — отвърна мнимият секретар.

— Но защо не ми казаха? Изобщо не разбрах, че е дошъл! — възкликна Хъдъл.

— Никой не знае, че е тук — рече Кловис. — И колкото по-малко шумим около това, толкова по-добре. Не го безпокойте по никакъв повод. Такива са разпорежданията му.

— Но защо е тази загадъчност? И кой е Алберти? И епископът няма ли да пие чай?

— Епископът е жаден за кръв, не за чай.

— Кръв ли?! — изуми се Хъдъл. У него се оформяше становището, че непредвидените гости не стават по-добри, когато човек ги опознае.

— Тази вечер — заяви Кловис — ще бъде велика вечер в историята на християнството. Ще изколим всички евреи наоколо.

Хъдъл бе възмутен:

— Как ще изколите евреите? Да не би да искате да кажете, че има всенародно въстание срещу тях?

— Не. Идеята е лично на епископа. В момента той съгласува всички подробности.

— Но… но епископът е такъв хуманен и толерантен човек…

— Тъкмо това ще подсили ефекта от събитието. Сензацията ще бъде огромна.

Това поне Хъдъл можеше да повярва.

— Ще го обесят! — възкликна той с убеденост.

— Една кола ще чака, за да го откара до брега, където е подготвена парна яхта.

— Но евреите наоколо не са повече от трийсет души — протестира Хъдъл, чийто мозък под влияние на многократните резки изненади през този ден работеше несигурно като телеграф при земетресение.

— Двайсет и шест са в нашия списък — отвърна Кловис, правейки справка в сноп книжа. — Ще ги изтребим.

— Да не би… да не би да искате да кажете… че планирате насилствена смърт за сър Лиън Бърбъри?! Та той е един от най-уважаваните хора тук!

— Включен е в списъка ни — отвърна безгрижно Кловис — и тъй като имаме свои хора, на които да възложим това , не ще бъде необходимо да разчитаме на местни подкрепления. Неколцина бойскаути също са се присъединили към отряда.

— Бойскаути!

— Да. Щом разбраха, че ще убиват наистина, тези момченца изявиха дори по-голяма готовност от мъжете.