Саки - Килерът

Безброй пъти Никълъс се бе опитвал да си представи как изглежда килерът — този строго укриван от детския поглед приказен свят, за който не ти разказват, колкото и да разпитваш. Очакванията му се оправдаха. Просторното сумрачно помещение, осветявано от един-единствен висок прозорец с изглед към „забранената“ градина, беше препълнено с невиждани съкровища. Лелята го използваше за склад. Тя беше от хората, които смятаха, че вещите се повреждат от употреба, и за да ги съхранят, ги предаваха на праха и влагата. Онези помещения на къщата, до които Никълъс имаше свободен достъп, бяха полупразни и безинтересни, а тук беше пълно с такива прекрасни неща, че можеш и да се объркаш на кое по-напред да се любуваш. Първото, което привлече вниманието му, беше един обрамчен гоблен, явно предназначен да служи като параван за камина. Никълъс така се прехласна в изобразената на него случка, сякаш се разиграваше пред очите му. За да разгледа подробно всичко, седна върху навити на топче пердета с индийски мотиви, чиито прекрасни багри прозираха изпод дебелия слой прах. Най-отпред се виждаше човек, облечен в старинен ловджийски костюм, който току-що бе пробол със стрела един елен. Еленът се намираше само на стъпка-две от ловеца, така че едва ли му е било особено трудно да го прониже. Освен това растителността наоколо беше така буйна, че сигурно го е улеснила да се промъкне неусетно до пасящото животно. Двете хрътки очевидно бяха обучени да вървят непосредствено до господаря си, докато той не пусне стрелата, защото едва в този момент с грациозен скок се впускаха в лова. В тази част на картината, макар и интересна, нямаше нищо необикновено, но дали ловецът бе видял онова, което виждаше Никълъс — четирите вълка, понесли се към него в галоп откъм гората? Може би имаше и други, скрити сред дърветата, но щяха ли ловецът и кучетата да се справят дори с тези четири, ако ги нападнеха? В колчана на човека бяха останали само две стрели, а той можеше да не улучи с едната, пък дори и с двете. Доколко изкусен стрелец беше, оставаше да се съди само по това, че беше уцелил един голям елен от смешно близко разстояние. Никълъс седя няколко минути унесен в предположения, как ли би могла да се развие сцената. Боеше се, че вълците са повече от четири и че ловецът и кучетата са в опасност.

В килера имаше обаче още толкова много възхитителни предмети, че накрая насочи вниманието си и към тях: старинни, извити във формата на змии свещници, порцеланов чайник патица, през чиято отворена човка се изливаше чаят. Колко грозен и безличен изглеждаше чайникът от детската стая в сравнение с този! Имаше и една гравирана кутия от санталово дърво, натъпкана със слоеве ароматизиран памук, а между тях бяха наредени миниатюрни месингови фигурки: гърбати бикове, пауни, феи. Да ти е еднакво драго да им се любуваш и да ги пипаш. Голямата квадратна книга с прости черни корици не му се стори особено обещаваща, но Никълъс реши все пак да надникне в нея. И каква чудесна изненада — цялата беше пълна с картинки на птици. И то какви птици! В градината и по поляните, където ходеше да си играе, имаше само малки птичета, случайно бе зървал някоя по-едра сврака или гривяк; а тук беше събрана цяла картинна галерия от редки творения на природата: чапли, дропли, кани, тукани с пъстра перушина и големи извити клюнове, водни бикове, ибиси, златисти фазани и какво ли не още. И тъкмо се любуваше на оранжевите пера от крилата на една голяма птица и си мислеше за нейния начин на живот, когато чу, че леля му го вика пронизително откъм овощната градина. Продължителното му отсъствие я бе накарало да се усъмни, че е успял да се прехвърли през оградата под прикритието на люляковите храсти, и сега го търсеше усилено, но безуспешно сред ангинарите и малинажа.

— Никълъс, Никълъс — крещеше тя, — веднага излез от там! Не се крий, виждам те къде си.

Навярно за първи път от двайсет години някой се усмихна в този килер.

След малко гневният зов, отправян към Никълъс, се превърна в писък и вик за помощ. Никълъс затвори книгата, постави я внимателно на мястото й в ъгъла и тръсна отгоре й малко прах от купчината вестници, които лежаха наблизо. После се измъкна от стаята, заключи вратата и върна ключа там, откъдето го беше взел. Леля му все още продължаваше да го вика, когато той бавно-бавно се отправи към градината.

— Кой ме вика? — попита Никълъс.

— Аз — обади се глас от другата страна на оградата, — не ме ли чу? Търсех те из градината, но се подхлъзнах и паднах в ямата за дъждовна вода. За щастие е празна, но стените й са така хлъзгави, че не мога да изляза. Донеси малката стълба, дето е под черешата…