Саки - Музиката на хълма

Силвия Селтън закусваше в дневната на имението Йесни с приятното усещане за окончателна победа, каквото сигурно е изпитвал някой войник от кавалерията на Кромуел сутринта след сражението при Уорстър (Град в Южна Англия, където през 1651 г. войските на Кромуел побеждават Чарлс II.). Тя не бе особено войнствена по природа, ала принадлежеше към по-преуспяващата класа на борците, войнствени по стечение на обстоятелствата. Съдбата бе пожелала животът й да бъде поредица от дребни борби — борби с настроения срещу нея шанс, в които Силвия все пак бе успявала да се наложи. Сега тя имаше чувството, че е довела до победен край най-тежката си и със сигурност най-важна битка. Защото, да се омъжиш за Мортимър Селтън (Мортимър Мъртвеца, както го наричаха най-близките му неприятели) напук на студената неприязън на неговото семейство и въпреки пълното му безразличие към жените, бе наистина постижение, изискващо решителност и ловкост. Предния ден бе довела победата си до заключителния й етап, като измъкна съпруга си от Лондон и сателитните му курортни градчета и го накара „да се установи“, както се изразяват подобните ней, в усамотената, опасана с гори къща, която бе провинциалната резиденция на Селтънови.

— Никога не би успяла да накараш Мортимър да замине, скъпа — й беше казала свекърва й заядливо, — ала отиде ли веднъж някъде, той остава там. Йесни го привлича магически почти толкова силно, колкото Лондон. Човек може да разбере какво го привързва към Лондон, но към Йесни… — тук достолепната вдовица бе свила рамене.

Наистина пейзажът в Йесни не бе ни най-малко облагороден и едва ли би допаднал на хора с градски вкусове, а Силвия въпреки името си (Името произлиза от латинското silva (гора).) не беше горско чедо и си представяше лесовете като градините в Кенсингтън (Аристократичен, богато озеленен жилищен район в Лондон). На природата тя гледаше като на нещо полезно за здравето и по своеобразен начин великолепно, ала и способно да докара беди, ако му дадеш премного свобода. Затова и желанието да живее извън града бе ново у нея и бе последица от женитбата є с Мортимър. Предната вечер Силвия със задоволство бе забелязала как „погледът на лондончанин“, както го наричаше тя, постепенно угасна в очите на съпруга й, когато ги обгърнаха горите и пиренът на Йесни. Стратегията й бе успяла, волята й надделя: Мортимър щеше да остане.

Под прозорците на дневната тревиста площ, която снизходителните хора биха приели за морава, се спускаше стръмно надолу, а отвъд ниския й край, маркиран от занемарени фуксиеви храсти, друг, още по-стръмен участък, обрасъл с пирен и орлова папрат, се смъкваше и се превръщаше в дефиле, по чиито пещеристи стени растяха дъбове и тисове. Тази дива природна картина внушаваше мисълта за подмолна връзка между живота, носещ наслада, и други, невидими застрашителни сили. Силвия го установи по себе си: докато съзерцаваше пейзажа с одобрението на школуван естет и се усмихваше доволно, тя внезапно потръпна.

— Много е диво — каза тя на Мортимър, който междувременно бе дошъл при нея, — ще рече човек, че на такова място култът към Пан е жив и досега.

— Той никога не е отмирал — отвърна Мортимър. — Случвало се е други богове, дошли по-късно, да съблазняват жреците му, но той си остава божеството на природата и към него накрая се връщат всички. Наричали са го баща на всички богове, но повечето от децата му са били мъртвородени.

Силвия бе религиозна по непресторен, благочестив начин и не одобри думите „други богове, дошли по-късно“. Но поне беше ново и обнадеждаващо да чуеш Мортимър Мъртвеца да говори с енергия и убеденост по някакъв въпрос.

— Вярваш ли наистина в Пан? — запита скептично тя.

— Правил съм доста глупави грешки — отвърна кротко съпругът й, — но не и тази да не вярвам в бог Пан, когато съм тук. Ако си умна, ти също няма да разтръбяваш неверието си в него твърде гръмко, докато се намираш на подвластна му земя.

Едва седмица по-късно, когато вече беше изчерпала привлекателните страни на разходките из горите край Йесни, Силвия доби смелост да предприеме инспекционна обиколка из постройките на стопанството. В представите й думите „стопански двор“ се свързваха с шумно оживление и радостна суетня, с бутала за масло и усмихнати млекарки, с групи коне, които пият вода, нагазили до коленете в езерца, препълнени с патици. Ала докато крачеше между мрачните сиви сгради, които в Йесни подслоняваха добитъка, реколтата и производството, тя почувства най-напред атмосфера на вцепеняло запустение, сякаш се беше озовала в обезлюдена ферма, оставена за свърталище на бухали и паяци.