Саки: Хрътките на съдбата

В студената светлина на сутринта Стоунър безрадостно се засмя, след като бавно си даде сметка за положението, в което се намираше. Навярно би могъл да изкяри някаква закуска по силата на приликата си с изчезналия племенник на домакинята и после благополучно да се измъкне, преди някой да разкрие придадената му фалшива самоличност. В стаята на долния етаж завари превития старик вече готов с блюдо бекон и пържени яйца за „младия господар Том“, а една възрастна камериерка с каменна физиономия донесе чайник и му наля чаша чай. Когато Стоунър седна до масата, едно младо ловджийско куче болонска порода се приближи до него и дружелюбно размаха опашка.

— Туй е пале на старата Баукър — обясни старецът, когото камериерката с каменно лице наричаше Джордж. — А, много ви обичаше тя! Тъй и не се оправи, след като вий заминахте за Афстралия. Умря преди около година. Та туй е нейно пале значи.

Стоунър откри, че му е трудно да съжалява за кончината на кучката: тя безпогрешно би го разпознала като чужд.

— Ще излезете ли да пояздите, млади господарю Том? — бе следващото и доста стряскащо предложение на стареца. — Имаме едно пъстро конче, дето добре понася седлото. Биди вече поостаря, макар да си върви все така добре, но аз накарах да оседлаят пъстрото конче и да го доведат.

— Ами… аз нямам нищо за езда — отвърна Стоунър, готов едва ли не да се разсмее, като погледна единствения си кат почти напълно износени дрехи.

— Млади господарю Том — рече старикът, сериозно и почти обидено, — сичките ви неща са точно както сте ги оставили. Само малко да се попроветрят пред огъня, и нищо им няма. Туй сега ще ви бъде развлечението — да яздите и да ловувате птици, щото хората тука са ви обидени и още държат карез. Ни са забравили, ни са простили. Никой няма да ви продума, та най-добре да я карате с коня и кучето за кумпания.

Джордж се потътри да даде разпорежданията си; Стоунър пък, чувствайки се повече от всякога като човек, сънуващ наяве, отиде на горния етаж да проучи гардероба на „младия господар Том“. Ездата бе едно от най-скъпите на сърцето му развлечения, а мисълта, че никой измежду някогашните познати на Том няма да го удостои с близостта си, му вдъхваше увереност, че поне в близко бъдеще няма да бъде разкрит. Докато се пъхаше в един панталон за езда от рипсено кадифе, който му се оказа почти по мярка, мнимият „млад господар“ разсеяно се почуди какво ли е извършил истинският, за да настрои срещу себе си всички в околността; тропотът на бързи нетърпеливи копита по мокра пръст обаче прекъсна размишленията му. Пъстрото конче — дребно и набито — бе доведено долу пред вратата.

„Ето ти сега просяк да язди“ (Алюзия за популярната английска поговорка : „Ако мечтите бяха коне, просяците щяха да яздят“.)– каза си Стоунър, докато се носеше в бърз тръс по калните друмища между живи плетове, където предния ден се бе влачил унило като скитник, отритнат от обществото. После заряза всякакви въпроси и догадки и се остави на удоволствието от прекрасния лек галоп по тревистия край на един равен участък от пътя. Край една отворена порта забави ход, за да позволи на две каруци да свият в някаква нива; момците, които караха каруците, успяха добре да го разгледат и докато минаваше покрай тях, Стоунър чу развълнуван глас да възкликва: „Глей, т‚ва е Том Прайк! Едно време се знаехме с него! Глей го, пак се дотътрил!“

Явно приликата, която бе заблудила поизкуфелия старец от близко разстояние, бе достатъчна да подведе и млади очи от по-далечно.

По време на разходката си с пъстрото конче Стоунър срещна достатъчно народ, за да се увери във верността на казаното от Джордж, че местните люде не са забравили, нито са простили някогашното престъпление, което му бе завещал отсъстващият. Когато се случеше да настигне или да се размине с хора, те го „поздравяваха“ със смръщени погледи, мърмореха си под нос, сочеха си го с глава и се побутваха едни други с лакът. Кроткото пале на старата Баукър, което пъргаво се движеше до него, изглеждаше единственото приятелски настроено същество сред враждебния свят наоколо.

Слизайки от кончето при страничната врата, Стоунър улови бързия неспокоен поглед на мършава възрастна жена, която надничаше към него иззад завесата на един прозорец на горния етаж. Очевидно това беше „леля му“.

Докато поглъщаше обилния обяд, който вече го чакаше готов при връщането му от разходката, Мартин Стоунър се зае да прецени всички вероятни развития на необикновеното си положение. Истинският Том можеше след четиригодишно отсъствие да се появи ненадейно във фермата или току-виж, пристигнало писмо от него. В качеството му на наследник пък мнимият Том можеше да бъде повикан да подпише документи, което щеше сериозно да го смути и затрудни. Или можеше да пристигне роднина, който да не последва примера на лелята и да страни от него. Всички тези варианти щяха да означават изобличение и позор. Алтернативата, от друга страна, бе откритото небе с всичките му враждебни стихии и калните друмища към морето. Тази ферма поне предлагаше временно убежище от несгодите, а и фермерството беше едно от многото неща, които Стоунър беше „опитвал“, така че бе способен да свърши някаква работа в отплата за гостоприемството, на което имаше толкова малко право.