Клифърд Саймък - Омагьосано странство

— И ти ще донесеш със себе си важни документи, свързани с ваши технологии и философии, които вашите велики умове са написали?

— Вие сигурно се шегувате — каза Джоунс. — Изобщо не знаете какво говорите. И да донеса тонове книги, пак ще има тонове, които да не съм донесъл. Кажете какво по-точно искате — технически наръчници, хелиографни копия, теории, официални документи, научни списания? Ще направя най-доброто от себе си, след което ще си стоя наоколо и ще се подхилвам, докато вие се опитвате да разберете нещо от тях.

— Поласкан съм — каза Пазителят, — че си мислите, че ще се забавлявате.

— Ние сме трима, които със сигурност оставаме — каза Корнуол. — Предполагам, че и Бъкет също ще остане. Казвате, че можете да четете мислите ни. Можете ли и неговите също? Той не може да разговаря с нас, въпреки че като че ли ни разбира. Ще бъде ли етично вие да ни кажете какво знаете за него?

— Той е благоразположен към вас — каза Пазителят, — ако това искате да разберете. Благодарен ви е и е ваш приятел. Можете да му вярвате напълно. Не бих могъл да ви кажа какво е той, тъй като и самият той няма представа за това. Вероятно след време ще знае — за сега е много млад. В себе си има някакви инстинктивни знания, заложени от неговия родител, който както изглежда, е бил беглец от някое далечно кътче на вселената. Той няма образа на своя родител, както вие вече сте забелязали. Изглежда, че расата, от която произхожда, е имала способността да променя генетиката на своето потомство както си поиска. Предполагам, че родителят му го е оформил на някакво примитивно ниво по такъв начин, че да притежава неща, които при нужда да му бъдат в полза, както би направило някое преследвано същество, което знае, че гонитбата ще се прехвърли върху собственото му дете. Но на мен ми се струва, че Бъкет още не е осъзнал възможностите, които баща му е дал. Хубавото е, че той ще ги открива едно по едно при нужда. Налага се да се примирим с мисълта, че засега ще знаем много малко за него.

— Това е много смешен начин да се разглеждат нещата — каза Джоунс.

— Може и така да е, Мистър Джоунс — каза Пазителят, — но мисля, че ще се съгласите, че това, за което знаем много малко и наричаме незнаен фактор, може да ни даде големи надежди.

— Надявам се, че този незнаен фактор не би променил отношението му към нас. След инцидента с пушката…

— Стига вече, Мистър Джоунс — каза Пазителят. — Има още един, който нищо не е питал. Господин Госипър, имате ли вие някакви въпроси?

— Аз съм просто един посланик — каза Госипър, — един изпълнител на поръчки, поправяч на малки неприятности, този, който съблюдава всичко да е наред и нищо да не бъде забравено.

— Не възнамерявате да останете, нали?

— Имам прекалено много друга работа за вършене, много мили за извървяване. Трябва да дооправям нещата докрай, а също така понякога и да ги започвам.

Той бръкна в джоба на робата си и извади брадвичката на Древните.

— След като Древните отхвърлиха това — каза той, — тя трябва да бъде предадена на този, който я носи и пази през цялото време на това уморително пътуване. Това ще бъде много слабо заплащане за неприятностите, на които се изложи, но все пак е някакъв спомен.

Той подаде брадвичката и усмихнат, Гиб я пое.

— Ще я показвам, когато разказвам историята — каза той. — Много ти благодаря, Госипър.

Госипър протегна мършавата си ръка към Мери.

— А сега — каза той, — моля те, рогът от еднорог. Повече не ти трябва. Моля те, дай ми го.

— С удоволствие — каза Мери, — но не мога да разбера…

— Трябва да бъде върнат обратно — каза Госипър — и внимателно да бъде поставен пак в големия дъб, за да бъде готов да посрещне следващите странници. Сигурно разбираш, че рогове от еднорог не се намират лесно и всеки трябва да се използва докрай.

Сега добрите спътници в странстването си бяха отишли. Машината на Джоунс ги отнесе със себе си.

Корнуол бавно се обърна и последва по ливадата останалите, отправяйки се към красивата сграда, която блещукаше на лунната светлина. Малките същества подскачаха весело наоколо. Пазителят бе заобиколен от тях и изглеждаше, като че ли се носи бавно напред. Някъде зад тях като че ли отделен по някакъв начин, вървеше напред със смешната си походка и самият Бъкет.

Значи това бе краят, мислеше си Корнуол. Краят на дългото пътешествие, което започна в Уалузинг, след намирането на древния ръкопис. Краят бе много по-различен от това, което той някога си бе представял. Той бе тръгнал, за да открие Древните, а сега те не го интересуваха, защото се оказаха нещо много по-различно от това, което очакваше.