Клифърд Саймък - Омагьосано странство

То се освободи от нея и се отдръпна назад, за да я огледа.

— Ти си тръгна и сега си пораснала — каза обвинително Фидълфингърс. — Пък аз никога не пораснах.

— Питах за теб в Къщата на Магьосницата, но там ми казаха, че си изчезнал.

— От дълги години съм тук — каза малкото брауни. — Имам толкова много неща да ти показвам.

Останалите, които идваха насам да ги посрещнат, вече се бяха приближили достатъчно и можеше да се забележи, че те принадлежаха към Малкия народ — една танцуваща и подскачаща сбирщина от браунита, тролове, елфи и феи. Между тях вървеше някаква тържествена, човешка фигура, облечена в дълга, черна дреха. Черна калимявка покриваше главата и лицето й. Изглеждаше като че ли или тя нямаше лице или просто калимявката го закриваше и то изобщо не се виждаше. Около нея имаше някаква замъгленост и изглеждаше като че ли тя вървеше в мъгла, която сега разкриваше и същевременно укриваше вида й.

Когато се приближи към тях, тя спря и каза с глас не по-малко тържествен от дрехата й.

— Аз съм Пазителят и ви приветствам с Добре Дошли. Предполагам, че сте си имали проблеми с харпиите — понякога стават много ревниви.

— Ни най-малко — каза Хол. — Ние умело се справихме с тях.

— Ние не им обръщаме дължимото внимание — каза Пазителят, — защото имаме твърде малко посетители. Твоите родители, скъпа моя — обърна се той към Мери, — бяха тук преди няколко години и от тогава не сме имали други.

— Аз бях тук само преди няколко дни — каза Джоунс, — и вие не ми обърнахте никакво внимание. Струва ми се, че вие се опитахте да направите така, че това място да изглежда напълно необитаемо.

— Ние ви наблюдавахме, господине. — каза Пазителят. — Преди да ви се бяхме представили, трябваше да разберем какъв сте. Пък и вие ни напуснахте доста набързо…

— Вие казвате, че те са били тук — прекъсна го Мери, — моите родители. В такъв случай те вече не са, така ли?

— Те отидоха на едно друго място — каза Пазителят. — Аз ще ви разкажа за това, а също и за някои други неща, но малко по-късно. Надявам се, че сега всички вие ще се присъедините към трапезата ни, нали?

— Струва ми се — каза Госипър, — че наистина не би било зле да похапнем малко.

Пазителят седеше на централното място на масата и сега стана ясно, че той действително нямаше лице. Под калимявката му, там, където би трябвало то да се намира, имаше пространство, запълнено с мъгла. От време на време на Корнуол му се струваше, че там вижда две много слаби, червеникави проблясъци, които биха могли да се вземат за очи.

Той не ядеше, а просто седеше там, докато те го правеха и им разказваше любезно за някакви незначителни неща и ги разпитваше за пътуването им. Говореше им за посевите, обсъждаше времето — изобщо, поддържаше разговора.

Не само около главата му, но и около него самия имаше някаква мъгла, мислеше си Корнуол. Той приличаше на някакъв призрак, който беше толкова нереален, че не би се учудил, ако изведнъж изчезнеше, подухнат от вятъра.

— Не знам какво да си мисля за него — каза с поверителен шепот Снивли на Корнуол. — Той не съвпада с нищо, което да обитава Опустошената Земя и за което да съм чувал. В началото човек би могъл да го помисли за дух, но той не е такъв и в това съм напълно сигурен. Има някаква мистичност в характера му, която не ми харесва.

Храната в никакъв случай не беше нещо специално, но бе добра и питателна, а също така и в големи количества. Пазителят продължаваше да ги подканя да си похапнат.

— Има предостатъчно — казваше той, — предостатъчно за всички.

Но накрая стана ясно, че всеки е изял колкото може. Тогава Пазителят каза:

— Сега, когато приключихме, ви дължа доста обяснения, а пък сигурно и вие ще имате някакви въпроси.

Снивли набързо каза:

— Ние се чудим… — но Пазителят го прекъсна.

— Ти си този, който се чуди какво съм аз — каза той — и аз мисля, че е честно да ти кажа, както и смятах да направя, но чак когато му дойде времето. Казах ви, че аз съм Пазителят и в известен смисъл съм. Но основно съм това, което вие наричате философ, въпреки че това не е точната дума. Във вашия свят не съществува дума, която точно да опише това, което съм. Инженер по философия като че ли най-точно ме описва, а ако вие, господин Джоунс, и вие, Сър Марк, искате да обсъдим заедно това, ще ви помоля да изчакате малко…

— Ще запазим въпросите си — каза Корнуол, — но има едно нещо, което бих искал да науча. Вие знаете нашите имена, а ние никога не сме ви ги казвали…