Клифърд Саймък - Омагьосано странство

Нагоре от клисурата се чу шум, предизвикан от някаква вейка. Моментално всички скочиха на крака и се оттеглиха от огъня.

Някаква парцалива фигура слепешката слизаше надолу, подпирайки се на тояга, която думкаше при всяко негово движение. Проскубаният гарван отчаяно стискаше рамото му, а малкото бяло кученце вярно подтичваше след него.

— О, Господи — възкликна Корнуол, — та това е Госипър. Напълно бяхме забравили за него.

— Това му беше и целта — каза злобно Снивли. — Той непрекъснато влиза и излиза от съзнанието ти. Такава му е природата. Сега го виждаш, след малко го няма. И когато не го виждаш, изобщо не си мислиш за него. Забравяш го бързо, защото той иска да бъде така. Много обича да се изплъзва.

— По дяволите, човече! — извика към Госипър Джоунс. — Къде беше? Къде се изгуби?

— Ако ноздрите ми не ме лъжат, тук имате чудесно печено — каза Госипър. — Много апетитно печено. Ужасно съм гладен…

— За Бога, та ти винаги умираш от глад — каза Джоунс.

Бе късно следобяд и почти бяха преминали клисурата, когато първата точица се приближи в небето. Докато още я наблюдаваха, на небето се появиха и други.

— Просто птици — каза Гиб. — Ставаме все по-страхливи. Почти сме стигнали, но въпреки всичко в главата ни се мотаят думите на Древните, които ни казаха, че нещо ще ни се случи. Ти каза, че вече почти сме преминали клисурата, нали така Мистър Джоунс?

Джоунс кимна.

— Това, което най-много ме притеснява — каза Хол — е, че Древните говореха за Тези, Които Пазят Планината. А тези, които пазят са птиците — те мътят своите яйца.

— Ти нали премина през клисурата — попита Корнуол Джоунс, — без нищо да ти се случи? Без да забележиш каквато и да било опасност?

— Може да е било така — каза Джоунс, — защото пътувах в правилната посока. Би било логично това, което е тук да е тук, за да пази университета. Те не биха обърнали никакво внимание на някой, който вече го напуска.

Точките станаха повече. Те се виеха в кръг и постепенно слизаха все по-ниско и по-ниско. Стените на клисурата се издигаха нависоко и затъмняваха слънцето. Единствено по обед то осветяваше вътрешността й. Тук-там имаше дървета — преди всичко кедър и други по-малки вечнозелени растения, чиито корени растяха от скалната стена и черпеха живот от малките количества пръст, събрала се в пукнатините й. Вятърът стенеше, преминавайки през извиващият се път, следван от клисурата.

— Това място не ми харесва — каза Снивли. — Направо ме смразява.

— И аз си стоя тук и единственото ми оръжие е някаква си тояга, която успях да намеря. Само да си беше с мен пушката ми… Ако този глупав робот не я бе захвърлил…

Глупавият робот изобщо не се обезпокои от думите на Джоунс, ако разбира се бе чул това, което той каза. Всичките му пипала бяха прибрани с изключение на едно, което той бе оставил на гръдния си кош и имаше формата на кутия.

Точиците слизаха надолу и сега можеше да се забележи, че те бяха огромни птици с чудовищни разперени криле.

— Само да си носех очилата и щях да разбера какво са — каза Джоунс. — Но разбира се, аз не си ги нося. Мислех си, че пътуването ще е леко. Чудя се как даже успях да взема нещо. Но в действителност двете неща, на които толкова много разчитах и това се моторът и пушката, вече ги няма.

— Аз мога да ти кажа какво са те — каза Хол.

— Имаш остри очи, приятелю мой.

— Има горски очи — каза Гиб. — Очи на ловец.

— Това са Харпии — каза Хол.

— Най-подлите същества, обитаващи Омагьосаната Земя! — изпищя Снивли. — Те са по-подли и от Адските Хрътки. А ние сме на открито!

Корнуол извади меча си.

— Ставаш все по-добър — каза безразлично Хол. — Мечът ти има гладкостта на коприна. Ако се поупражниш малко, няма да е зле.

Харпиите смъртоносно се втурваха надолу. Крилата им бяха полуприбрани, жестоките им, прилични на човек, но притежаващи и смъртоносен клюн, лица се протягаха напред, докато те се снижаваха.

Тетивата на Хол се опъна и една от харпиите преустанови атаката си. Падайки, тя се обръщаше от страна на страна. Сгънатите й криле се отпуснаха и се простряха във въздуха. Тетивата отново се опъна и втора започна да пада.

Другите ги изчакваха, а Госипър, подпрял се на скалистата стена, държеше тоягата си в готовност. Малкото куцо кученце се бе свило зад краката му, а гарванът надаваше писъци и си стоеше на рамото му.

— Нека само един път да ги ударя добре — каза Госипър, почти като в молитва или като че ли си го казваше на себе си. — Ще им строша вратовете. Мразя тези мръсни, гадни същества. Не трябваше да съм тук, но сега вече няма как да се махна. Аз напълних стомаха си благодарение на тази компания вече няколко пъти, пък и моят и Фидо и техният Куун се разбират добре.