Клифърд Саймък - Омагьосано странство

— Университетът? Никога досега не бях виждал нещо подобно. Една огромна сграда, която отдалеч приличаше на много сгради, построени една до друга. Прилича на място, за което човек би си помислил, че е строено от феи. Място, каквото вашата магия, господин Марк, би могла да построи. Изглежда като че ли е направено от пяна и дантела — сякаш не е строена от човешка ръка…

— Може би не е направено от човешка ръка — каза Снивли.

— Наоколо имаше обработваема земя и градински площи. Бяха засети семена и беше повече от ясно, че някой се грижи, отглежда ги и прибира реколтата. Имаше и добитък — прасета, пилета, няколко мършави коня, петли, гъски, патки и гълъби. Достатъчно добитък, домашни животни и обработваема земя, които да изхранят солидно население. Но там нямаше никого. От време на време, докато се разхождах нагоре-надолу, ми се струваше, че някой ме наблюдава, а също така ми се струваше, че от време на време улавям някакви забързани фигури и това бе всичко. Никой не дойде да ме посрещне, никой не ме изпрати. Те, които и да бяха, се криеха от мен.

— Ние сме доволни — каза Снивли, — че чухме тази толкова интересна история от теб. Но въпросът сега, е какво ще правим?

— Трябва да продължим напред — каза Корнуол. — Не можем да се върнем през Поразената Равнина. Без коне не можем да се справим.

— А освен това, там има и Адски Хрътки — каза Гиб.

— Наистина не можем да се върнем — каза Снивли. — Но това е, защото ти умираш от желание да видиш университета. Цялата работа е, че ти не трябва да го виждаш, ние също. Вие имате вашите свети места, а ние си имаме нашите. Много от нашите вече са обезчестени и забравени. Университетът е едно от местата, които са ни останали, а това е така, защото неговото съществуване е много добре прикрито.

— Не знам за вас, другите, но аз продължавам напред — каза Мери. — Моите родители са преминали от тук и ако, все още са живи, аз имам намерение да ги открия.

— За твоите родители — каза Джоунс — знам много малко. Претърсих Къщата на Магьосницата, за да намеря нещо останало от тях, но не намерих нищо. Обзалагам се, че ако обърнете тази магьосница надолу с главата и запалите огън под нея, ще разберете доста повече. Но на мен не ми се занимаваше с това. В моя свят не се споменава нищо за тях, нито пък за някой друг като мен, който да е идвал във вашия свят. И въпреки всичко, въз основа на това, което съм чул, предполагам, че и те идват от моя свят. Може би са хора, които са родени няколко века по-късно от мен. За доказателство: аз например трябва да използвам специален уред, за да дойда до тук, докато за тях не се споменава да са ползвали някаква машина изобщо. Може би векове след мен, изследователи от моя свят имат възможността да пътуват, без да ползват машини.

— Много вярно е и това, което Снивли каза за свещения статус на университета — каза Корнуол с тон, раздаващ правосъдие. — Не бива да се намесваме там, където сме нежелани, въпреки че си остава въпросът, къде другаде ни остава да отидем? Мисля, че всички сте съгласни, че не можем да се върнем назад. Не само заради Адските Хрътки, намиращи се на Поразената Равнина, но и заради Древните. До сутринта, те ще са си взели обратно копията и ще са си възвърнали смелостта. Съмнявам се, че те ще ни последват надолу в клисурата, защото се страхуват и при това страхът им изглежда много истински, но ми се струва твърде опасно да се опитваме да си пробием път назад през тях. Най-доброто, което бихме могли да направим, Снивли, е да дадем обет, че ще пазим устите си завинаги затворени и че няма да оскверним университета по никакъв начин.

— На това не може да се разчита — промърмори Снивли, — защото повечето хора стават приказливи, стига да им дадеш тази възможност. За съжаление обаче, предполагам че именно това ще трябва да предприемем, защото просто сме принудени. Съгласен съм, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Това си беше глупаво търсене — каза Корнуол — и аз искрено съжалявам, че го направихме. Чувствам се отговорен.

— Вината бе преди всичко моя — каза Гиб. — Аз бях този, който настояваше, че иска със собствените си ръце да предаде брадвичката на Древните.

— Вината не беше ничия — каза Мери. — Как можеше някой да очаква, че Древните ще реагират по начина, по който го направиха?

— Така че, нека да продължим — каза Хол. — Интересно ми е какво ли ще открием.

Някъде отдалеч се дочу виенето на вълк. Заслушани във воя, прозвучал сред настаналата тишина, те очакваха той да получи в отговор нечий друг вой, но това не се случи. Огънят гореше слабо и Хол хвърли малко дърва, за да го подсили.