Клифърд Саймък - Отново и отново

— Навярно е закодиран — предположи Блакбърн.

Шълкрос поклати глава.

— Ако беше някакъв код, роботите ни щяха да го разгадаят за един-два часа. Но не е код. Език е. А когато липсва ключ към един език, той не може да бъде разгадан.

Шълкрос се усмихна мрачно.

— Опитахме с всички стари езици на Земята, чак до Вавилон и Крит. Сравнявахме го с всяко наречие в Галактиката. Но нищо не излезе.

— Език — рече Блакбърн. — Нов език. Това означава, че Сътън е открил нещо.

— Нищо чудно — каза Адамс. — Та той е най-способният ми агент.

Андерсън се размърда неспокойно на мястото си.

— Вие харесвате Сътън, нали? — запита той. — Харесвате го като човек?

— Точно така — отвърна Адамс.

— Адамс, вече няколко дни се чудя — каза Андерсън. — Още от началото ми се стори, че има нещо странно.

— И какво ти се е сторило странно?

— Вие знаехте, че Сътън се връща. Знаехте кога ще пристигне с точност почти до минута. И му поставихте капан. Как да си обясним това?

— Просто интуиция — отвърна Адамс.

Известно време четиримата стояха и го наблюдаваха. После разбраха, че няма да им каже нищо повече, и си тръгнаха.

Откъм другия край на стаята се разнесе писклив, развълнуван женски смях.

Цветовете на осветлението се промениха, тъмносиньото на пролетното небе придоби моравосивкавия оттенък на безумието и помещението заприлича на някакъв отвъден свят, заплувал сред странна, нереална тишина. Ветрец докосваше лицето с ледени пръсти и довяваше ухание… ухание, напомнящо за черни орхидеи от един далечен свят, изпълнен с бездиханен ужас.

Подът се люлееше под краката на Сътън и той усещаше как Ева здраво се е вкопчила в ръката му.

Тогава Заг им заговори и думите му прозвучаха безжизнено кухи, сякаш капеха изсушени люспи.

— Какви са съкровените ви желания? Само тук можете да изживеете онова, за което копнеете… да намерите убежището, което търсите, и да притежавате всичко, за което мечтаете.

— Има един поток — рече Сътън. — Малка рекичка, която течеше някога…

Осветлението стана зелено, феерично зелено, изпълнено с тихо спокойствие на избуял, пролетен живот, пораждащ радостно очакване, че нещо ще се случи, а навсякъде наоколо растяха дървета, чиито бухнали корони блестяха под лъчите на слънцето със зеленината на едва разпукналите се пъпки.

Сътън размърда пръстите на краката си и усети първата мека пролетна трева, вдъхна едва доловимия мирис на гълъбови очички и очеболец… и по-силния аромат на дивите карамфили, разцъфнали по склоновете на хълма отвъд рекичката.

После си помисли: твърде рано е още за дивия карамфил да цъфти. Рекичката ромолеше сред камъчетата надолу към Големия вир и той забърза през ливадата, стиснал здраво в едната си ръка въдицата, а в другата консервената кутия с червеите.

Между дърветата, които растяха на отвесния бряг отвъд полянката, прелетя синя птица, а от върха на огромния бряст над Големия вир запя червеношийка.

Сътън откри утъпканото място на брега, което наподобяваше кресло с облегало дънера на бряста, седна долу, наведе се напред и се взря във водата. Рекичката беше буйна, тъмна и дълбока, а водата се пенеше край високия бряг, бълбукаше и клокочеше и образуваше малки въртопи.

Сътън си пое дълбоко дъх и замря в едва сдържано очакване. С разтреперани ръце намери най-големия червей, измъкна го от кутията и закачи стръвта на куката.

Със затаен дъх той хвърли кукичката във водата, наклони пръта и го закрепи удобно пред себе си. Тапата се завъртя, понесена от буйния поток, и попадна в един водовъртеж, където течението се обръщаше. Тя подскочи, почти изчезна, после се появи на повърхността и отново заплува.

Сътън се наведе напред, като държеше пръта с такова напрежение, че го заболяха ръцете. Но въпреки напрежението чувствуваше колко хубав е денят… усещаше тишината и спокойствието… свежестта на утрото, приятната топлина на слънцето, небесната синева и белите облаци. Реката сякаш му говореше нещо и той усети как израства и се превръща в същество, което разбира всичко, слива се с онзи чист и бял възторг, с хълмовете, потока и полянката… земята, облаците, водата, небето и слънцето.

Тапата изведнъж потъна!

Сътън дръпна въдицата и усети тежестта на рибата, която бе уловил. Тя описа дъга, прелитайки над главата му, и падна в тревата зад него. Той остави въдицата, изправи се и затича.

Рибата се мяташе сред тревата и той хвана влакното и я вдигна във въздуха. Беше наистина голямо парче! Дълга цели шест инча!