Клифърд Саймък - Отново и отново

— Но Сътън успя — упорито повтори Адамс. — Излетя с един от спасителните катери и се промъкна. Мъничкото му корабче успя да премине там, където големите не можаха.

Не по-малко упорит, Кларк поклати отрицателно глава.

— Няма логика — възрази той. — Размерите нямат никакво значение в дадения случай. Има някакъв друг, неизвестен фактор, за който не сме и помисляли. Сътън наистина се е промъкнал, но е катастрофирал и ако е бил в кораба по време на катастрофата, е загинал. Но той е успял да се промъкне не защото корабът му е бил малък. Друга е била причината.

Всички седяха напрегнати, замислени и сякаш чакаха нещо.

— Но защо е бил избран Сътън? — попита накрая Андерсън.

Адамс тихо му обясни:

— Корабът беше малък. Можехме да изпратим само един човек. Избрахме онзи, който мислехме, че ще се справи най-добре със задачата, ако успее да се промъкне.

— Сътън ли беше най-добрият?

— Да — твърдо заяви Адамс.

Андерсън любезно се съгласи:

— Очевидно е бил най-добрият. Щом като е успял да се промъкне.

— Може да му е било позволено да мине — обади се Блакбърн.

— Едва ли — възрази Андерсън.

— Но така излиза — настоя на своето Блакбърн. — Защо толкова напираме да проникнем в системата от Лебед? Защото трябва да установим дали представлява опасност. Това е причината, нали?

— Това е причината — потвърди Адамс. — Всичко, което е неизвестно, крие потенциална опасност. Човек не може да го отмине, докато не узнае със сигурност. Задачата бе да се разбере дали 61-вата звезда представлява опасност.

— По същата логика сигурно и те биха искали да ни проучат — каза Блакбърн. — Ние им досаждаме с опитите си да проникнем там няколко хиляди години. Може и на тях много да им се е искало да разберат какви сме ние.

Андерсън кимна с глава.

— Разбирам какво искате да кажете. Готови са били да рискуват, като пропуснат един човек, но не биха допуснали въоръжен кораб с многоброен екипаж на разстояние един изстрел.

— Точно така — потвърди Блакбърн.

Адамс промени рязко темата на разговора и се обърна към Кларк:

— Споменахте за някакви вдлъбнатини. Отскоро ли са?

Кларк поклати глава.

— По-вероятно са отпреди двадесет години. Всичко е покрито с ръжда. А електрическите кабели почти са се разпаднали.

— Да допуснем тогава — каза Андерсън, — че Сътън по някакво чудо е имал достатъчно познания, за да поправи кораба. Но дори и в този случай щяха да му трябват някои материали.

— И то много — потвърди Кларк.

— Обитателите на планетата биха могли да му ги доставят — предположи Шълкрос.

— Ако там изобщо има разумни същества — каза Андерсън.

— Не мисля, че биха могли да му помогнат — заяви Блакбърн. — Цивилизация, която се крие зад защитен екран, не може да бъде техническа. Ако те разполагаха с техника, отдавна щяха да излязат в Космоса, вместо да се защитават от него. Затова предполагам, че нямат никаква техника.

— Ами екранът? — възрази Андерсън.

— Може да е на съвсем различен принцип — сухо заяви Блакбърн.

Кларк се плесна с длан по коляното.

— Защо си губим времето с предположения? Сътън не е поправял този кораб. Върнал се е с него някак си, без да го ремонтира. Дори не се е опитвал. Всичко е покрито с дебел слой прах, върху който няма и следа от гаечен ключ.

Шълкрос се наведе напред.

— Едно нещо не мога да разбера — рече той. — Кларк казва, че някои от илюминаторите били счупени. Това означава, че Сътън незащитен е управлявал кораба цели единадесет светлинни години.

— Може да е бил със скафандър — предположи Блакбърн.

— В кораба нямаше скафандри — тихо каза Кларк.

Огледа стаята, сякаш се страхуваше, че някой външен човек може да подслушва. После понижи глас:

— И това не е всичко. В кораба нямаше никаква храна, нито пък вода.

Андерсън почука с лулата върху дланта си, за да я изпразни, и глухият звук отекна в стаята. С подчертано внимание, сякаш с усилие успяваше да се съсредоточи върху това, той изтърси пепелта от ръката си в пепелника.

— Мисля, че бих могъл да отговоря на този въпрос — каза той. — Или поне да изкажа предположение. Ще трябва още доста да поработим, докато намерим отговора. И дори тогава няма да сме сигурни.

Седнал сковано на стола си, той чувствуваше, че всички го гледат.

— Колебая се дали да изрека това, което мисля — каза той.

Всички мълчаха.

Само стенният часовник отмерваше секундите.

През отворения прозорец някъде отдалеч в тишината на следобеда долетя жуженето на скакалец.