Клифърд Саймък - Отново и отново

— Какво говориш, за бога?

— Ами аз ловях риба — заобяснява Сътън. — И тъкмо бях хванал голямо парче, когато ти се появи…

— Ти си луд — рече момичето. — Никога не си ловил риба.

Отвори вратата и го избута навън, където студеният нощен въздух му подействува като удар по лицето.

— Почакай малко — изкрещя той.

Обърна се и грубо хвана ръката й.

— Те! — извика той в лицето й. — За кого говориш? Кои са „те“?

Тя се взря в него с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Сътън поклати глава съвсем объркан.

— Горкият Аш — каза Ева.

Медночервената й коса беше като жив пламък, отразила блясъка на трепкащия неонов надпис върху фасадата на увеселителното заведение на Заг:

СЪНИЩА ПО ПОРЪЧКА

ИЗЖИВЕЙТЕ ЖИВОТА, КОЙТО СТЕ ПРОПУСНАЛИ!

ИЗСЪНУВАЙТЕ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА, ВМЕСТО НАС!

Портиерът андроид тихо им заговори:

— Желаете ли кола, сър?

Още докато говореше, колата се появи, плъзгайки се плавно и безшумно по алеята като черен бръмбар, литнал в нощта. Портиерът протегна ръка и отвори широко вратата.

— В бързината е спасението — рече той.

Имаше в тихия неясен глас нещо, което накара Сътън да се подчини. Влезе в колата и дръпна Ева след себе си. Андроидът затръшна вратата. Сътън настъпи педала на газта, колата със свистене се понесе по криволичещата алея, плъзна се на автострадата и зарева с едва сдържано нетърпение, когато пое по дългия път към хълмовете.

— Накъде? — запита Сътън.

— Обратно в хотела. Там те няма да се осмелят да те нападнат. Стаята е претъпкана с апаратури за следене.

Сътън се засмя.

— Ако не внимавам, може дори да се препъна в нещо. Но откъде знаеш?

— Такава ми е работата.

— Приятел ли си или враг? — запита той.

— Приятел — отвърна тя.

Сътън се обърна към нея и изучаващо я загледа. Сгушена на седалката, приличаше на малко момиченце… но не носеше карирана престилка и не беше притеснена.

— Предполагам, че няма смисъл да ти задавам въпроси — рече Сътън.

Тя поклати глава.

— Ако те попитам нещо, вероятно ще ме излъжеш.

— Ако пожелая — отвърна тя.

— Мога да те принудя да ми отговориш.

— Да, можеш, но няма да го направиш. Знаеш ли, Аш, аз много добре те познавам.

— Но ние се срещнахме едва вчера.

— Да, така е — съгласи се тя. — Но аз те изучавам вече цели двадесет години!

Той се разсмя.

— Дори не си знаела, че съществувам. Просто…

— Аш…

— Да?

— Мисля, че си чудесен.

Той й хвърли бърз поглед. Тя все така седеше в ъгъла и вятърът бе издухал къдрица медночервена коса върху лицето й… тялото й изглеждаше крехко, лицето й сияеше. И все пак, помисли си той, все пак…

— Много мило от твоя страна, че ми казваш това — рече той. — Бих могъл да те целуна за това.

— Можеш да ме целунеш, Аш — увери го тя. — Винаги, когато пожелаеш.

След кратко объркване той намали скоростта и я целуна.

Куфарът пристигна сутринта, когато Сътън привършваше закуската.

Беше стар и очукан, а древното покритие от необработена кожа висеше на дрипи и разкриваше изкривения стоманен скелет, ръждясал на места. В ключалката имаше ключ, а ремъците бяха откъснати. От единия край мишките напълно бяха изгризали кожата.

Сътън си го спомняше… Този куфар стоеше в най-отдалечения ъгъл на тавана, когато той беше малко момче и се качваше там да си играе в дъждовните следобеди.

Вдигна грижливо сгънатия брой на „Галактически вестник“, оставен на подноса със закуската, и го разтвори.

Новината, която търсеше, беше на първата страница, трета по ред в колонката за новините от Земята:

„Мистър Джефри Бентън бе убит снощи на дуел в един от центровете за забавления в района на Университета. Победител е мистър Ашър Сътън, който едва вчера се завърна от мисията на 61-вата звезда от Лебед.“

И накрая последното изречение, чието съдържание бе позор за един участник в дуел:

„Мистър Бентън стреля пръв и не улучи.“

Сътън сгъна вестника и внимателно го постави на масата.

Запали цигара.

Мислех, че аз ще бъда улученият, каза си той. Никога не съм стрелял с такъв пистолет… дори не бях виждал такова оръжие. Макар че бях чел за тях и знаех, че съществуват. Но не съм се интересувал от дуели, а от древни оръжия разбират навярно само онези, които се бият на дуели, колекционерите и антикварите.

Разбира се, не аз убих Бентън. Той сам се уби. Ако беше ме улучил, а нямаше причина да не ме улучи, във вестника щеше да пише точно обратното: „Мистър Ашър Сътън бе убит снощи на дуел…“