Клифърд Саймък - Рожби на разума

Възклицание и шум от падане ме накараха да подскоча и при изправянето си ударих силно главата в капака.

— Хортън! — извика Кети.

Минах бързо отстрани на колата и видях Кети да седи край пътя. Лицето й бе изкривено от болка.

— Кракът ми — посочи тя.

Видях, че левият й крак бе затънол дълбоко в единия коловоз.

— Излязох от колата — обясни тя — и се отдръпнах назад, без да гледам къде стъпвам.

Клекнах до нея и освободих крака й колкото бе възможно по-нежно, като оставих обувката залостена в коловоза. Глезенът бе зачервен и одраскан.

— Ама че глупава работа — рече Кети.

— Боли ли?

— И още как! Мисля, че е навехнат.

Глезенът й изглеждаше наистина навехнат. А какво, по дяволите, запитах се аз, може да направи човек с един навехнат глезен на място като това? Тук, разбира се, нямаше лекари. Смътно си спомнях, че навехнато се пристяга с ластичен бинт, но откъде да взема тук ластичен бинт?

— Трябва да си събуеш чорапа — казах. — Ако започне да отича…

Тя повдигна полата си и откачи жартиера, след което нави чорапа надолу. Аз успях да го сваля и видях, че глезенът й бе пострадал лошо. Беше се възпалил и леко отекъл.

— Кети — рекох, — не знам какво да правя. Ако имаш някакво предложение…

— Навярно не е толкова зле — отговори ми тя, — въпреки че ме боли. След ден-два сигурно ще се оправи. Разполагаме с колата, която да ни послужи за подслон. Дори и да не се движи, можем да останем в нея.

— Възможно е наоколо да се намери някой, който може да ни помогне — разсъждавах аз. — Не знам какво да направя. Ако имахме бандаж… Бих могъл да разкъсам ризата си, но превръзката трябва да бъде еластична…

— Някой да ни помогне ли? На място като това?

— Заслужава си да опитаме — казах. — Наоколо сигурно няма само караконджули и таласъми. Дори не вярвам и те да са чак толкова много. Отдавна вече не са на мода. Сигурно има други…

Тя кимна.

— Може би си прав. Идеята да използваме колата за подслон не решава всички проблеми. Имаме нужда също от храна и вода. Но като че ли е твърде рано да се плашим. Вероятно ще мога все пак да вървя.

— Кой се плаши? — попитах аз.

— Не ме залъгвай — рече остро Кети. — Чувстваш, че сме я загазили. Не знаем нищо за това място. Ние тук сме чужденци. Нямаме право да бъдем тук.

— Ние не сме искали да дойдем тук.

— Това обаче няма значение, Хортън.

И според мен нямаше. Очевидно някой искаше да се озовем в този свят. Някой ни бе пренесъл тук.

Като помислих за това, изтръпнах. Не за себе си — или най-малкото не се безпокоях толкова за себе си. По дяволите, аз бих се справил с всичко. След гърмящите змии, морското чудовище и върколаците вече нищо не можеше да ме стресне. Но не беше честно да се замесва и Кети в цялата тази история.

— Виж какво — предложих, — ако те кача в колата, можеш да заключиш вратите, докато огледам наоколо.

Кети кимна в знак на съгласие.

— Би ли ми помогнал?

Не й помогнах. Просто я вдигнах на ръце и я пъхнах в колата. Настаних я на седалката и се пресегнах през нея да заключа отсрещната врата.

— Вдигни прозореца — наредих й — и заключи вратата. Викай веднага, щом нещо се появи. Няма да се отдалечавам.

Тя започна да вдига страничното стъкло, после отново го спусна и протегна ръка към пода на колата. Взе оттам бейзболната бухалка и ми я подаде през прозореца.

Чувствах се малко глупаво да вървя надолу по пътя с бухалката в ръка. Но тя тежеше приятно в десницата ми и в даден случай можеше да послужи.

Там, където пътят извиваше, за да заобиколи един голям дъб, спрях и погледнах назад. Кети ме гледаше през предното стъкло и аз й махнах, преди да продължа надолу.

Склонът се спускаше косо към огромна и гъста гора. Не подухваше никакъв ветрец, дърветата стояха неподвижни, а зелените им листа блестяха под лъчите на късното следобедно слънце.

Продължих надолу по пътя и на едно място, където той отново завиваше, за да избегне друго дърво, видях стара и износена от времето табела, но надписът все още можеше ясно да се разчете. „КЪМ ХАНА“ — гласеше той и указваше със стрелка посоката.

Като се върнах при колата, разказах на Кети за откритието си.

— Нямам представа какъв може да е този хан, но навярно ще е по-добре да отидем и да го разгледаме, вместо просто да стоим тук. Възможно е там да има някой, който да направи нещо за глезена ти. Най-малкото ще намерим студена или топла вода. Каква всъщност се използва при навяхване?

— Не знам — отвърна тя. — Освен това не ми се нрави предложението ти да отидем в хана, но предполагам, че не можем да останем тук вечно. Налага се да разберем какво става, какво трябва да очакваме.