Клифърд Саймък - Рожби на разума

„Кой уби червеношийката? Врабчето, казах аз…“

Като се взрях по-отблизо, ясно видях, че старият ми приятел със стрела в гърдите съвсем не е червеношийка, а врабче, и се запитах дали не е бил убит от друго врабче или аз не съм разбрал и е ставало дума за червеношийка, която е убила врабче. Тогава попитах дребния урод с островръхата глава, който бе Съдията и сега бе кацнал върху полицата на камината, защо не свири фал, след като едва ли имаше по-нечестна игра от това да причинят смъртта на приятеля ми. Макар да бях сигурен, че той е мъртъв, тъй като продължаваше да седи както преди, погълнат от креслото, с усмивка на устните, а от мястото, където се бе забила стрелата, не течеше кръв.

После, подобно на вълците и Уудман, старият ми приятел и кабинетът му изчезнаха и за момент сцената в съзнанието ми остана празна, което ми достави огромно удоволствие. Почти веднага, обаче, се видях да тичам надолу по някакъв булевард и забелязах насреща си сграда, която разпознах и до която се мъчех с всички сили да се добера, тъй като бе въпрос на живот и смърт. Накрая успях. Вътре, на бюрото до самата врата, седеше агент на ФБР. Познах, че е такъв, защото имаше широки рамене и квадратна брадичка и носеше мека черна шапка. Приближих устните си до ухото му и прошепнах нещо за страшна тайна, която не трябваше да се казва никому, тъй като означаваше смърт за всеки научил я. Той ме изслуша, без да промени изражението си, без нито едно мускулче да трепне на лицето му, и когато свърших, посегна към телефона.

„Ти си член на Тълпата — каза ми той, — от сто крачки ги разпознам.“

И тогава разбрах, че съм сгрешил, защото той не бе агент на ФБР, а просто самият Супермен. Мястото му веднага бе заето от друг човек в друго помещение — висок строг мъж, важен и сериозен, с бяла грижливо вчесана и подстригана коса и бели щръкнали мустаци. Веднага разбрах, че е агент на ЦРУ. Изправих се и като се повдигнах на пръсти му зашепнах на ухо, много внимателно и повтаряйки съвсем точно, казаното от мен на човека, за когото си помислих, че е от ФБР. Високият и строг мъж стоя неподвижно, докато ме изслушваше, после посегна към телефона.

„Ти си шпионин — рече той, — от сто крачки ги разпознавам.“

Тогава разбрах, че съм си въобразил всичко това, както ФБР, така и ЦРУ, и че не се намирам в никаква сграда, а сред сива и сумрачна равнина, която се простираше все така плоска във всички посоки до далечния хоризонт, който също бе сив, така че ми бе трудно да определя къде точно свършваше равнината и започваше небето.

— Помъчи се да заспиш — каза Кети. — Имаш нужда от сън. Искаш ли аспирин?

— Не, само това не — промълвих аз. — Нямам главоболие.

Това, което изпитвах, беше много по-страшно от главоболие. Не сънувах, тъй като бях полубуден. През цялото време осъзнавах, че всички тези други неща се случват в съзнанието ми, докато се намирах в колата и колата се движеше. Пейзажът навън не се сменяше незабелязано за сетивата ми; виждах дървета и хълмове, поля и далечни селца, други коли по пътя и проблясването на асфалта далеч напред; чувах шума на двигателя и свистенето гумите. Но забелязвах всичко това само на заден план, замъглено и избледняло, нещо като фон, сякаш изобщо не влияещ на виденията, които се пораждаха от развилнелия ми се мозък, изгубил контрол върху разума и подивял, отдал се на фантазиране и творящ небивалици.

Отново се озовах сред равнината и сега установих, че тя нямаше никакви отличителни белези, просто беше самотно безкрайно поле, чийто плосък изглед не се нарушаваше от никакъв хълм, хребет или дърво, а се простираше все така до безкрая. Небето, досущ като равнината еднообразно, беше лишено от всякакви черти, без нито едно облаче, слънце или звезда и бе трудно да се определи дали е ден или нощ — беше твърде светло за нощ и твърде тъмно за ден. Цареше сумрак и се запитах дали е възможно винаги да е така, място, където да няма нищо друго освен здрач, който клони към нощ, но никога не я достига. Докато стоях така, изправен насред равнината, долових лай, който идваше от много далече, звук, който не можеше да бъде сбъркан, същият, който чух, когато излязох на прага за глътка чист въздух и видях глутницата, носеща се надолу по склона към Самотната долчинка. Изплашен от звука, бавно се обърнах, като се опитвах да определя от каква посока идва, и забелязах нещо, което се движеше по ръба на далечния хоризонт и чиято чернота смътно го очертаваше на сивия фон на небето. Смътно наистина, но не чак толкова, че да бъде сбъркано, бих го познал навсякъде с този дълъг змиеподобен врат, завършващ с грозната, винаги готова да се стрелне глава, и с тези триъгълни израстъци по гръбнака.