Клифърд Саймък - Рожби на разума

Казах си, мога да направя едно-единствено нещо — да остана на място и смело да посрещна развитието на събитията.

Бях откъснал само за миг очи от вълците, за да погледна нагоре към табелата; когато ги сведох отново, пред животните стоеше малкият урод с островръхата глава.

— Би трябвало да ги насъскам срещу теб — гневно изписука той. — Не трябваше да ме удряш с онова гребло.

— Ако не си затвориш мутрата — рекох му, — ще те прасна с тази бухалка.

Уродът подскочи вбесен.

— Каква неблагодарност! — изкрещя той. — Да не бяха правилата…

— Какви правила? — запитах аз.

— Трябва да ги знаеш — изписука той ядно. — Нали вие, хората, сте ги измислили.

Едва тогава ме осени.

— Имаш предвид онази история с „три пъти носи щастие“?

— За съжаление — каза остро уродът, — тъкмо нея имам предвид.

— След като вие, шегаджии, се провалите три пъти едно след друго, значи аз съм се отървал?

— Точно така — потвърди той.

Погледнах към вълците. Седяха си там, изплезили езици, и ми се хилеха. Усетих, че на тях не им пукаше. На тях им бе все едно дали ще се нахвърлят върху мен или ще продължат да тичат по пътя си.

— Но има още нещо — рече уродът с подострената глава.

— Искаш да кажеш, че има някаква уловка.

— Не, съвсем не — отвърна той. — Става въпрос само за една достойна рицарска постъпка.

Учудих се какво общо имаше рицарската постъпка с цялата тази работа, но не го попитах. Знаех, че ще ми каже. Той искаше да го попитам; още му пареше от удара с онова гребло и явно бе решил, че този път ще ме поизмъчи доста.

Гледаше ме изпод увисналия перчем и чакаше. Хванах още по-здраво бухалката и зачаках на свой ред. Вълците се забавляваха страхотно. Седяха и мълчаливо се хилеха.

Накрая уродът не издържа.

— Ти успя три пъти и това ти носи щастие — каза той. — Но има друг, който не е.

Хванал ме бе натясно и го знаеше. Просто имаше късмет, че бе извън обсега на бухалката.

— Имаш предвид мис Адамс — рекох колкото се може по-безразлично.

— Бързо схващаш — отбеляза той. — Ти, като благороден рицар, ще поемеш ли опасността върху своите плещи? Тя е в опасност именно заради теб. Мисля, че си й длъжник.

— И аз така смятам — отговорих.

— Сериозно ли говориш? — викна радостно създанието.

— Разбира се — кимнах.

— Ще поемеш върху своите плещи…

— Стига си дрънкал — прекъснах го. — Вече казах, че ще го сторя.

Навярно бих могъл да му позволя да доиграе сценката си, но имах чувството, че ако го оставя, ще загубя част от достойнството си, а имах предусещането, че достойнството може да ми послужи в дадената ситуация.

Вълците се изправиха на крака, прибраха извадените си езици и престанаха да се смеят.

Съзнанието ми бясно се въртеше на високи обороти, за да измисли някакъв план за действие, който да ми даде възможност да разреша тази дилема. Но се въртеше напразно. Не ми хрумна абсолютно нищо.

Вълците тръгнаха бавно напред, целеустремено и решително. Имаха да вършат работа и възнамеряваха бързо да приключат с нея. Отстъпих назад. С гръб, опрян до стената, може би имах по-големи шансове. Замахнах с бухалката към тях и те веднага спряха, но после тръгнаха отново. Опрял гърба си в сградата, аз застинах и ги зачаках.

Светлина обля отсрещната сграда и плавно се завъртя, за да се насочи надолу по улицата към нас. Два ослепителни фара се появиха от мрака. Чу се вой на двигател, протестиращ срещу ускорението, и през шума му се разнесе свистенето на изтезавани гуми.

Вълците се извърнаха, приклекнаха, задържаха се за момент, насочили вниманието си към светлината, после побягнаха. Някои от тях обаче бяха твърде бавни и колата връхлетя върху тях. Чу се ужасяващият звук от удар на метал в плът и кости. Но в следващия миг зверовете изчезнаха, както бе изчезнало във въздуха съществото с островръхата глава, след като го бях ударил с греблото.

Колата намали и аз хукнах след нея с всички сили. Вече нямаше никаква опасност, но знаех, че ще се почувствам по-сигурен, след като вляза вътре.

Автомобилът спря, отворих дясната врата и скочих на седалката, след което тряснах вратата и я заключих.

— Прескочих първия, остават още два — рекох.

Гласът на Кети бе разтреперан.

— Прескочил си първия? — попита тя. — Какво искаш да кажеш? — Опитваше се да говори спокойно, но не й се удаваше.

Протегнах ръка в мрака и я докоснах. Почувствах, че трепери. Бог ми е свидетел, че имаше за какво.

Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен. В мрака около нас пулсираше древен страх и загадъчност.