Клифърд Саймък - Рожби на разума

— Трупа ли? А, имаш предвид…

— Да, трупа на Джъстин Болърд.

— Хортън, това е най-странното в цялата работа. Трупът изчезна.

— Какво означава това „изчезна“? — Мислех, че знам отговора. Просто исках да съм сигурен.

— Ами, открили го в самия край на гората на запад от селото и оставили двама — единият от тях бил Том Уилямс, не знам кой бил другият — да го пазят, докато дойде шерифът. За момент двамата се обърнали настрани и когато погледнали отново, трупът го нямало. Невъзможно било някой да го е откраднал. Просто изчезнал. В цялото село цари суматоха и паника…

— А ти? — попитах. — Взе ли плика?

— Да, взех го. И току-що се бях прибрала вкъщи, когато разбрах, че трупът е изчезнал.

— Значи сега всичко е наред, така ли?

— Да, разбира се — отговори тя. — Вече можеш да се върнеш.

— Кажи ми честно, Кети, погледна ли какво има в онзи плик?

Тя понечи да отговори, но се поколеба.

— Слушай, Кети, важно е. Видя ли го?

— Просто хвърлих едно око и…

— По дяволите — извиках, — престани да го увърташ! Кажи ми, ако си го прочела.

— Добре, прочетох го — избухна тя. — Мисля, че човекът, който го е написал…

— Не мисли за този, който го е написал. Колко прочете от материала? Целия ли?

— Само първите няколко страници. Дотам, откъдето започват бележките. Хортън, да не искаш да ми кажеш, че в това има нещо вярно? Ама че глупав въпрос! Естествено, че не може да има. Не разбирам нищо от тази теория на еволюцията, но мога да изтъкна куп слаби места в нея.

— Не си губи времето да й търсиш слабите места — посъветвах я аз. — Какво все пак те накара да го прочетеш?

— Предполагам, че го направих, най-вече защото ти ми забрани. След като ми каза да не го чета, не можех да не го сторя. Твоя е вината, че го прочетох. И какво лошо има в това?

Всичко, което говореше, беше вярно, разбира се, макар тогава да не го бях мислил. Предупредих я, защото не исках да се замесва по-надълбоко, и направих единственото нещо, което със сигурност щеше да я накара да се намеси, че дори да затъне до уши в цялата работа. А най-лошото в случая бе, че изобщо нямаше нужда да се замесва Кети, че нямаше никаква причина да я моля да вземе онзи плик. Трупът на Джъстин Болърд бе изчезнал и с неговото изчезване вече не бях заподозрян в убийство. Но ако нещата не се бяха развили така, казах си, като се опитвах да оправдая поведението си при дадените обстоятелства, шерифът щеше да претърси стаята ми в мотела, щеше да намери плика и тогава щях да я закъсам здравата.

— Единственото, което е лошо в случая — казах й, — е, че сега може да си имаш неприятности. Ще…

— Хортън Смит — кресна тя, — не ме заплашвай!

— Не те заплашвам — отвърнах. — Просто съжалявам. Изобщо не трябваше да те карам…

— За какво съжаляваш? — попита тя.

— Кети, изслушай ме и недей да спориш — помолих я аз. — След колко време най-рано можеш да тръгнеш? Ти имаше намерение да пътуваш с кола до Пенсилвания. Готова ли си вече?

— Да, готова съм — отговори тя. — Подредила съм си багажа. Но какво общо има това с цялата работа?

— Кети…

Започнах, обаче се спрях. Можех да я изплаша, а не исках това. Но не виждах по-лек начин, по който да й го кажа.

— Кети — подех отново, — човекът, написал материала, който си намерила в плика, бе убит. Човекът, който ми го изпрати, също е бил убит само преди няколко часа…

Тя изплашено възкликна:

— И мислиш, че мен също…

— Не ставай глупава — троснах се. — Искам да кажа, че всеки, прочел това в плика, е в опасност.

— А ти? Каква беше тази история с Джъстин…

— Предполагам, че също е свързана с ръкописа — рекох.

— Какво трябва да направя? — попита тя. Не беше особено изплашена, по-скоро разсъждаваше съвсем практично и може би донякъде не ми вярваше напълно.

— Качи се на колата и ела да ме вземеш. Вземи със себе си плика, така че да не попадне в чужди ръце.

— Да те взема ли? А после какво?

— После ще отидем във Вашингтон. Трябва да се срещнем с някои хора.

— Какви хора?

— Ами например такива от ФБР — отговорих.

— Но ти можеш просто да им се обадиш по телефона…

— Не и в този случай — изкрещях ядосано. — Не и за нещо като това. Най-напред те не биха повярвали на телефонно обаждане. Непрекъснато ги безпокоят за всевъзможни щуротии.

— Смяташ ли, че ще успееш да ги убедиш?

— Навярно не — казах. — Както изглежда, и ти не си убедена.

— Не знам дали да вярвам или не. Ще трябва да поразмисля малко.

— Няма време за мислене — предупредих я. — Или идваш да ме вземеш, или не. Може да е по-сигурно, ако пътуваме заедно, макар да не мога да гарантирам за това. Тъй или иначе ще пътуваш на изток и…