Клифърд Саймък - Рожби на разума

Изведнъж кордата се отпусна и чудовището изчезна. Бях сам насред реката, клекнал в кануто, което танцуваше нагоре-надолу по бурните вълни. Когато водата се успокои, аз се отпуснах на седалката и започнах да намотавам кордата. Трябваше доста да навивам, докато най-сетне куката издрънча по корпуса на кануто и се прибра на върха на въдицата. В известна степен се изненадах, когато явидях, защото си бях помислил, че кордата се е скъсала и по такъв начин създанието се е освободило и изплъзнало. Но сега стана ясно, че то просто е изчезнало, тъй като шиповете трябваше да са забити дълбоко и здраво в плътта му и единственият начин, по който куката можеше да се освободи, бе плътта, за която се бе закачила, да изчезне.

Кануто се носеше леко по водата и аз посегнах към греблото. Луната изгряваше и светлината й караше реката да блести като пътека от течно сребро. Седях тихо, стиснал греблото, и се чудех какво да правя. Инстинктът ми подсказваше да се махна от реката, преди от дълбините й да се е появило друго чудовище, така че загребах и се насочих към брега. Но като поразмислих малко, ме обзе увереност, че няма да срещна друго подобно същество — тъй като задачата на чудовището можеше ясно да се разбере, само ако се разгледаше в съпоставка със свърталището на гърмящите змии и смъртта на Джъстин Болърд. Силите от другия свят на моя стар приятел бяха опитали още един гамбит и отново се бяха провалили, а бях сигурен, че начинът им на действие не допускаше да повтарят подход, който се е провалил. И ако това мое разсъждение бе правилно, реката навярно беше, най-малкото в момента, най-сигурното място в целия свят, където можех да остана.

Остро, пронизително писукане прекъсна мислите ми и аз завъртях глава, оглеждайки се наоколо, като се опитвах да открия източника на звука. Кацнало неканено върху планшира, на около два метра от мен стоеше дребно изчадие. Изглеждаше гротескно човекоподобно, покрито бе с гъста козина и се бе хванало за планшира с краката си, които приличаха на ноктите на бухал. Главата му беше заострена и от върха й излизаше кичур коса, падащ върху главата му като шапка, подобна на тези, които носят местните жители в някои азиатски страни. Отстрани на главата му стърчаха продълговати уши с формата на раковини, а червените му бляскави очи ме гледаха иззад сплъстената коса.

След като го видях, писукането му ми се стори разбираемо.

— Три пъти носи щастие! — подвикваше радостно уродливото същество с високия си писклив гласец. — Три пъти носи щастие! Три пъти носи щастие!

С надигащо се отвращение в гърлото замахнах силно с греблото. Плоският му край направо помете малкия изрод и като го отскубна от планшира, го запрати високо във въздуха подобно на топка, ударена с бейзболна бухалка. Писукането се превърна в слаб вик, докато смаян наблюдавах как чудовището полетя високо над реката, достигна върха на параболата си и започна да пада. Някъде по средата на пътя си уродът изчезна като спукан сапунен мехур — сега бе тук, а в следващия миг вече го нямаше.

Започнах отново да греба. Крайно време бе да се добера до някое село. Колкото по-бързо намеря телефон и се обадя на Филип, толкова по-добре.

Старият ми приятел може да не бе напълно прав за всичко, което бе написал, но тук се случваше нещо ужасно забавно и много странно.

Градчето беше малко и не можах да открия телефонна кабина. Не бях и напълно сигурен за името му, макар, ако не ме лъжеше паметта, то се наричаше Уудман. Опитах се мислено да начертая карта на околността, но всички градове и села в цялата тази провинция бяха останали далече в миналото и не бях сигурен в спомените си. „Името на градчето в крайна сметка не е важно“ — казах си. Важното бе да намеря телефон, от който да се обадя. Филип се намираше във Вашингтон и навярно щеше да знае какво трябва да се направи — а дори и да не знаеше, най-малкото трябваше да му опиша случилото се. Задължен му бях поне дотолкова, тъй като ми изпрати копие от бележките на чичо си. Макар да съзнавах, че ако не го беше сторил, нямаше да съм забъркан в тази каша.

Единственото място по главната улица в търговския квартал, което все още работеше, беше един бар. През покритите с мръсотия прозорци се процеждаше слаба жълтеникава светлина. Подухна лек ветрец и разклати закачената над тротоара рекламна табела за бира, която заскърца.

Стоях от другата страна на улицата и се опитвах да събера достатъчно смелост да вляза в бара. Нямаше никаква гаранция, естествено, че ще намеря телефон в него, колкото и вероятно да изглеждаше това. Знаех, че прекрачвайки прага на този бар ще поема известен риск, тъй като по това време вече шерифът със сигурност бе вдигнал тревога наоколо заради мен. Съобщение то му можеше и да не е достигнало това градче, разбира се, но тъй или иначе риск съществуваше.