Клифърд Саймък - Рожби на разума

Потопих греблото и с мощен напън тласнах напред кануто. Почувствах горещия дъх на звяра във врата си, когато стрелналата се глава не ме достигна само за няколко сантиметра.

Обърнах се и през рамо видях, че главата отново се бе надигнала и се готвеше за ново нападение; разбрах, че шансовете ми бяха съвсем нищожни. Веднъж измамих гадината; съмнявах се, че ще успея да го сторя втори път. Брегът бе твърде далеч, за да стигна до него, и единственото нещо, което ми оставаше, бе да се опитам да избягам с гребане. За миг през съзнанието ми мина мисълта да изоставя кануто, но не бях особено добър в плуването, а това явно бе някакво водно чудовище, което без съмнение щеше да ме настигне със забележителна лекота.

Съществото се движеше спокойно. Нямаше нужда да бърза. Знаеше, че няма да му избягам, но не смяташе да рискува и да ме изпусне втори път. Водата се разплискваше конусообразно, разсичана от дългия врат, който се приближаваше към мен, извит и готов за атака. Главата бе зинала с разтворени челюсти и зъбите блестяха на звездната светлина.

Направих остър завой с надеждата да наруша инерцията на звяра, да го накарам да се спре и да смени посоката.

Като извих рязко кануто, някакъв предмет се претъркаля и изтрополи на дъното му. Този звук ми подсказа какво да правя — беше безмислено и лишено от всякаква логика, изглеждаше ужасно глупаво, но бях на края на силите си и не ми оставаше почти никакво време. Не хранех особена надежда, че ще успея да направя това, което бях замислил — е, не го бях замислил, просто действах сякаш по рефлекс — и нямах представа какво ще правя, ако наистина успеех. Но трябваше да опитам. Най-вече защото бе единственото, което ми хрумна да направя.

Забих дълбоко греблото във водата, за да накарам кануто да се обърне странично, така че да виждам съществото. После взех въдицата и се изправих. Обикновено кануто не се смята за тип лодка, в която човек може да се изправи, но моето беше доста стабилно и вече се бях поупражнявал през изминалия ден. На въдицата ми бе закачена кука за лов на костури, която бе доста тежка (навярно дори прекалено тежка за добър лов на костури) и бе снабдена с три шипа.

Чудовището вече бе доплувало съвсем близко и продължаваше да държи устата си широко отворена, така че метнах назад куката, прицелих се мислено и хвърлих въдицата.

Застинал, наблюдавах как куката се стрелна за миг и металното й тяло проблясна кротко на светлината от реката. Полетът й завърши в онази зейнала паст. Изчаках десета от секундата, после вдигнах върха на въдицата и размахах пръта назад с всичка сила. Усетих дърпане, когато шиповете се забиха дълбоков плътта му.

Ето, че бях хванал чудовище на въдицата си!

Нямаше време да мисля за нещо повече от това да хвърля куката. Не знаех какво ще правя, ако чудовището по някакво чудо се хване на въдицата. Навярно беше така защото нито за миг не бях вярвал, че наистина ще успея.

Но сега, след като го бях хванал, направих единственото, което ми бе възможно. Бързо приклекнах и хванах здраво въдицата. Главата на чудовището се отметна назад и се изви рязко нагоре към небето, а макарата свистеше, докато кордата се размотаваше.

Дръпнах отново пръта, за да забия още по-дълбоко шиповете, а от водата пред мен се надигна приливна вълна. Във въздуха започна да се издига огромно тяло и продължи толкова много да се издига, че се запитах дали някога ще свърши. Върху тънкия и дълъг врат главата му се мяташе наляво и надясно — въдицата ми се опъваше с все сила, а аз отчаяно се вкочих в нея с мъртва хватка, макар изобщо да не разбирах защо го правя. Едно бе съвсем сигурно — че не желаех рибата, която бях хванал.

Кануто подскачаше като тапа по вълните, образувани от мятащото се огромно тяло. Клекнах още по-ниско и се свих на дъното, скрит зад борда, опрял лакти под планшира и опитвайки се да запазя центъра на тежестта ниско, за да предотвратя преобръщането на лодката. Изведнъж кануто започна да се движи, все по-бързо и по-бързо надолу по реката, повлечено на буксир от бягащото чудовище.

През цялото време продължавах да стискам въдицата. Можех да я пусна, можех да я хвърля, но аз продължавах да я държа и когато кануто потегли, нададох победоносен вик. Тази гадина ме бе подгонила, отначало аз бях преследваният, но сега я бях хванал и тя бягаше обзета от болка и паника, а колкото до мен, щях да я оставя да плава, докато капне от умора.

Създанието се носеше надолу по реката, кордата ми бе опъната до скъсване, кануто летеше с бясна скорост, а аз виках като смахнат каубой, яхнал мятащ се кон. За момент забравих какво става и как се бе стигнало до всичко това. Просто участвах в диво нощно препускане през този речен свят, съществото пред мен се гърчеше и подскачаше, а назъбената редица перки по дължината на гърба му ту се извиваше в небето, ту се потапяше в бушуващата от мятащото му се тялото вода.