Клифърд Саймък - Рожби на разума

Филип Фрийман е мъртъв!

Най-сетне успях да пъхна и последната монета.

— Говорете — рече телефонистката.

— Ало, чувате ли ме? — попитах.

— Да — отговори призрачният треперещ глас от другия край.

— Съжалявам — казах. — Не знаех. Обажда се Хортън Смит, стар приятел на Филип.

— Чувала съм го да говори за вас. Аз съм сестра му.

— Мардж ли? — сетих се аз.

— Да, Мардж.

— И кога…

— Тази вечер — обясни тя. — Филис трябваше да го вземе. Стоял на тротоара и я чакал, когато изведнъж се строполил на земята.

— Инфаркт?

Последва дълга пауза, преди Мардж да отговори:

— Поне доколкото предполагаме. Най-малкото Филис мисли така, обаче…

— Как е Филис?

— В момента спи. Лекарят й даде някакво успокоително.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам — отвърнах аз. — Тази вечер ли казахте?

— Само преди няколко часа. Освен това, мистър Смит, не знам… Не съм сигурна дали трябва да ви го кажа. Но след като сте бил приятел на Филип…

— Познавахме се от дълги години — потвърдих.

— Има нещо странно. Хората, които са го видели да пада, казаха, че бил поразен от стрела — стрела, която се забила право в сърцето му. После обаче не намерили никаква стрела. Някои свидетели разказали това на полицията и сега следователят…

Гласът й секна и по линията се чуха звуци на плач.

— Познавахте Филип — продължи след малко тя, — а също познавахте и чичо.

— Да, и двамата.

— Просто ми се струва невъзможно и двамата току-тъй да си отидат за толкова кратко време.

— Може би сте права — съгласих се.

— Има ли нещо? Търсехте Филип…

— Засега нищо — рекох. — Ще гледам веднага да дойда във Вашингтон.

— Мисля, че погребението ще е в петък.

— Благодаря ви. Съжалявам, че ви обезпокоих точно в такъв момент.

— Нямаше как да го знаете — отвърна Мардж. — Ще кажа на Филис, че сте се обаждали.

— Предайте й моите съболезнования — помолих я аз, въпреки че на практика това едва ли имаше особено значение. Тя надали щеше да си спомни за мен. Бях виждал съпругата на Филип само веднъж или два пъти.

Пожелахме си лека нощ и аз продължих да стоя замаян в телефонната кабина. Филип бе мъртъв — пронизан от стрела. В днешно време не се използваха стрели, за да се отърве човек от някого. Нито, ако ставаше въпрос за такива неща като морски чудовища или свърталища на гърмящи змии.

Наведох се и опипах пода, за да събера монетите, които бях изтървал.

Чух почукване по вратата на кабинката и погледнах нагоре. Барманът бе залепил лицето си за прозореца и когато ме видя да вдигам глава, престана да чука и ми махна с ръка. Изправих се и отворих вратата.

— Какво ви става? — поинтересува се той. — Лошо ли ви е?

— Не. Просто изпуснах няколко монети.

— Ако искате да пийнете още нещо, определено трябва да побързате. Затварям.

— Трябва да се обадя на още едно място — казах аз.

— Гледайте обаче да е кратко.

Открих телефонен указател на полицата под автомата.

— Къде да потърся номер, който е в Пайлът Ноб? — попитах.

— Ще го намерите в раздела, озаглавен „Пайлът Ноб — Уудман“.

— Това тук Уудман ли е?

— Естествено — възкликна той, възмутен от невежеството ми. — Сигурно не сте забелязали пътния знак на влизане в града.

— Навярно не съм — вдигнах рамене.

Затворих вратата на кабината и потърсих въпросния раздел в указателя, после запрелиствах страниците, за да намеря името, което ми трябваше. Накрая го открих — мисис Джанет Форсайт. Тя беше единствената Форсайт в списъка от имена. Иначе нямаше да знам на кого да се обадя. Никога не бях знаел или бях забравил как се казва жената на стария Док Форсайт.

Посегнах към слушалката, но се поколебах. Дотук ми се бе разминало. Трябваше ли да поемам още един риск? Нямаше обаче начин, разсъждавах, по който да засекат обаждането ми.

Вдигнах слушалката, пуснах монета и набрах номера. Чаках, докато телефонът звънеше ли звънеше. Най-накрая звъненето престана и някой каза „ало“. Помислих си, че разпознавам гласа, но не бях сигурен.

— Мис Адамс ли е? — запитах аз.

— Да, същата. Мисис Форсайт спи и…

— Кети — рекох.

— Кой се обажда?

— Хортън Смит — отвърнах.

— О! — възкликна тя учудено, но не каза нищо повече.

— Кети…

— Радвам се, че се обади — поде тя. — Всичко, което направихме, беше една голяма грешка. Момчето на Болърд се намери. Намериха се и тримата. Сега нещата са наред и…

— Моля те, почакай малко — прекъснах я аз. Говореше толкова бързо, че думите й се препъваха една в друга. — Ако момчето на Болърд се е появило, кажи ми какво стана с трупа.