Клифърд Саймък - Рожби на разума

— Може би — отвърнах. — Може би.

Защото дори и да знаех, че няма грешка и тази земя съществува, защото в противен случай дватата с Кети трябваше да сме мъртви, все още не можех да приема истината.

— Но аз си мислех — поде Кети, — че ще е пълна с призраци, таласъми и други страхотии.

— Смятам, че тези ужасни неща наистина ще ги срещнем тук. Също толкова вероятно е, обаче, да срещнем и някои добри същества.

Тъй като, ако това действително бе мястото, за което бе предполагал старият ми приятел, в него трябваше да съществуват всички легенди и митове, всички приказки, за които човек толкова много бе мечтал, че се бяха превърнали в част от него.

Отворих вратата на колата и излязох навън.

Небето беше синьо — навярно с донякъде твърде силен отенък — ярко, наситено и все пак особено приятно синьо. Тревата беше малко по-зелена, отколкото ми се струваше, че трябва да бъде, и в тази допълнителна зеленина се усещаше нещо радостно, такова чувство, каквото може да изпитва осемгодишно момче, когато върви босо през меката току-що поникнала пролетна трева.

Като стоях до колата и се оглеждах наоколо, си дадох сметка, че мястото изцяло е взето от книга с приказки. По някакъв почти неуловим начин, който усещах, но не можех да изразя с думи, то се различаваше от добре познатия ни материален свят и беше сякаш прекалено съвършено, за да се намира на Земята. Изглеждаше като илюстрация от книги.

Кети заобиколи колата и застана до мен.

— Толкова е спокойно тук — каза тя. — Човек просто не може да го повярва.

Към нас нагоре по склона се изкачваше куче — вървеше бавно, не тичаше. Животното изглеждаше много странно. Ушите му бяха дълги и то се опитваше да ги държи изправени, но горната им половина се прегъваше и увисваше. Беше едро и тромаво и бе вирнало подобната си на камшик опашка право нагоре като антена на кола. Козината му беше къса и загладена, лапите — непропорционално големи, докато тялото му беше невероятно измършавяло. Държеше ръбестата си глава вдигната високо и се усмихваше, като показваше хубавите си зъби, а най-странното бе, че те бяха човешки, вместо кучешки.

То се приближи към нас, после спря и като протегна предните си лапи на земята, сложи главата си върху тях. Задницата му стърчеше нагоре и опашката му се въртеше ли въртеше в кръг. Явно много се радваше да ни види.

Далеч надолу по склона някой подсвирна остро и нетърпеливо. Кучето скочи на крака и се обърна по посоката, от която бе дошъл звукът. Изсвирването се повтори и като ни погледна сякаш с извинение, смешното куче се втурна надолу. Тичаше непохватно, като задните му крака се изтласкваха напред така, че изпреварваха предните, а опашката му, наклонена под ъгъл четирийсет и пет градуса, се въртеше бясно в знак на огромно щастие.

— Виждал съм това куче преди — заявих. — Знам, че съм го виждал някъде.

— Разбира се — отвърна Кети, учудена от факта, че не съм го разпознал, — това бе Плуто. Кучето на Мики Маус.

Хвана ме яд на самия себе си заради недосетливостта си. Веднага трябваше да разпозная кучето. Но когато човек се е настроил да види таласъм или фея, не очаква пред него да изскочи герой от анимационните филмчета.

Н тогава героите от други рисувани филми също трябваха да са тук — и то всички. Не само Мики Маус, Мини Маус, кучето Плуто и патокът Доналд, а всички фантастични герои на Дисни, известни в нашия свят.

Плуто бе дотичал да ни види и Мики Маус му бе свирнал да се връща, а ние двамата, мисля си, не го бяхме приели като необичайно явление. Ако човек не се намираше на това място, а стоеше встрани от него, и погледнеше на събитието по логичен начин, никога не би го приел. При никакви обстоятелства не би допуснал, че съществува такъв свят или че той самият може да попадне в него. Когато, обаче, се озовеше тук и не можеше да избяга, всякакви съмнения се изпаряваха, всичко започваше да изглежда нормално.

— Хортън, какво ще правим сега? — запита Кети. — Мислиш ли, че колата ще издържи по този път?

— Ще караме бавно — отвърнах. — Полека. Пътят може да се оправи по-нататък.

Тя заобиколи колата и седна зад волана. Протегна ръка към ключа, завъртя го, но абсолютно нищо не се получи. Изключи и завъртя още веднъж, но не се чу дори почукването на заял стартер.

Минах отпред и вдигнах капака на колата. Не знам защо си правех труда. Не бях механик. Вероятно не бих могъл да открия причината.

Наведох се над радиатора и погледнах двигателя — стори ми се съвсем наред. Можеше да му липсва половината и пак би ми изглеждал наред.