Клифърд Саймък - Рожби на разума

И на мен идеята да отидем до непознат хан не ми се нравеше, нито ми харесваше онова, което се случваше тук. Кети, обаче, бе права. Не можехме да седим сгушени на топло в колата и да чакаме нещо да се случи.

Затова я измъкнах от колата, сложих я да седне върху предния капак, докато заключих вратите и накрая пъхнах ключа в джоба си. След това я вдигнах и тръгнах надолу по склона.

— Забрави бухалката — рече тя.

— Нямаше как да я нося.

— Аз можех да я нося.

— Най-вероятно няма да ни е необходима — заявих и продължих нататък, като гледах колкото се може по-внимателно в краката си.

Малко след знака пътят извиваше отново, за да заобиколи огромна купчина камъни, и когато ги подминах, забелязах замък на далечния хребет. Замръзнах на място, когато го видях, поразен от неочакваната гледка.

Вземете всички красиви, фантастични, романтични цветни картини на замъци, които някога сте виждали, и ги съберете в една, като съчетаете най-доброто от тях. Забравете всичко, което някога сте чели за това, че замъците са мръсни, вонящи, нехигиенични, а обитателите им са изложени на постоянно течение, и си представете замък от приказките, Камелот на крал Артур, замъците на Уолт Дисни. Направете това и ще получите съвсем бледа представа как изглеждаше този замък.

Това бе замък на мечтите, сякаш старият романтизъм и рицарството бяха дошли от миналото. Беше кацнал на далечен планински връх и сияеше с бляскавата си белота, а от кулите и бойниците се развяваха многоцветните флагове. Беше съвършено творение и човек инстинктивно разбираше, че никога не би могло да има друг замък, който да се мери с него.

— Хортън — обади се Кети, — пусни ме на земята. Искам да поседя малко и просто да го погледам. Нима през цялото време си знаел, че замъкът е там, и не си казал нито дума…

— Изобщо не подозирах, че съществува — отвърнах й. — Върнах се веднага, след като видях знака за хана.

— Навярно може да отидем в замъка — предложи тя. — Не в хана.

— Можем да опитаме — рекох. — Трябва да има път дотам.

Сложих я на земята и седнах до нея.

— Мисля, че глезенът ми вече се пооправи — каза тя. — Смятам, че ще мога да вървя, ако трябва и на куц крак.

Погледнах глезена й и поклатих глава. Кожата беше ярко зачервена, а подутината доста набъбнала.

— Когато бях малко момиче — взе да разправя Кети, — мислех, че замъците са бляскави и романтични места. После, след като изкарах няколко курса по история на Средновековието, научих истината за тях. Но ето, че тук има точно такъв блестящ замък с развяващи се знамена…

— Замъкът е такъв, какъвто го е сътворило въображението ти — казах. — Подобни замъци ти и милиони други малки и пораснали момиченца сте си представяли в романтичните си главички.

„Това не се отнасяше само за замъците“ — припомних си аз. Тук, в тази страна, живееха всички същества, измислени от човечеството през вековете. Тук някъде Хъкълбери Фин плаваше със сала си по безкрайна река. Някъде в този свят Червената шапчица вървеше по горска пътека. Някъде Мечо Пух се опитваше да се оправи в обърканото си положение.

Каква беше целта на всичко това и трябваше ли да има изобщо цел? Еволюцията често бе стихиен процес, който на пръв поглед изглежда безмислен. И хората навярно не трябва да търсят някакъв смисъл,защото вътрешната им нагласа им пречи да си представят, камо ли да приемат наличието на други разумни същества. Точно както динозаврите не са били в състояние да си представят (ако динозаврите изобщо са могли да си представят) възможността за съществуване на човешки разум, който да наследи земята след тях.

„Но този свят — казах си, — е именно част от човешкия разум“. Всички неща, всички същества, всички представи в този свят, в това измерение или просто на това друго място бяха продукти на човешкия разум. Много вероятно бе то да е някакво разширение на човешкия разум, място, което бе взело мислите, родени в мозъка на човека, и ги бе използвало като суровини за създаването на нов свят и на нов еволюционен процес.

— Цял ден мога да седя тук — каза Кети — и да гледам замъка, но предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем дотам. Няма да мога да ходя, както си мислех. Сърдиш ли ми се?

— Имах един случай в Корея — разказах й аз, — когато по време на отстъпление операторът ми бе ранен в крака и трябваше да го нося. Бяхме се задържали малко повече и…

Тя се засмя щастливо.

— Беше много по-едър и по-тежък от теб — продължих, — съвсем не толкова очарователен, преди всичко мръсен и непрекъснато ругаеше. Накрая се оказа пълен неблагодарник.