Клифърд Саймък - Рожби на разума

— При други обстоятелства — казах им — бих погледнал на предложението ви с огромен интерес, но сега ни се налага да тръгваме.

— Може би някой друг път — мрачно рече Баба Меца.

— Да, някой друг път — приех аз. — Ще се радвам, ако ме потърсите отново.

— Когато сте по-гладни — подхвърли Кумчо Вълчо.

— Навярно би имало значение — съгласих се с него.

Вдигнах Кети и тя се сгуши в прегръдките ми. За момент не бях уверен, че ще ни пуснат да си вървим, но те отстъпиха встрани и аз продължих по пътеката.

Кети потрепери и промълви:

— Какви ужасни създания. Стояха и ни се усмихваха, като си мислеха, че ще хукнем с тях, за да крадем пилета.

Едва се сдържах да не погледна назад, за да се уверя, че са още там и не се прокрадват зад нас по пътя. Обаче не посмях да се обърна, защото това можеше да им подскаже, че се страхувам от тях. Аз наистина се страхувах, но именно заради това беше още по-важно да не го показвам.

Кети обви врата ми с ръце и опря глава на рамото ми. „Колко по-приятно — казах си — е да я нося нея, вместо онзи невеж, ругаещ оператор“. Освен това тя не тежеше толкова много.

Пътят напусна откритото било и навлезе в дълбока и величествена гора, така че само от време на време можех да зърна замъка от някоя горска поляна, и то само части от него. Слънцето се спускаше все по-ниско на запад и гъстата гора се изпълни със сивкав здрач. В дълбините й забелязах някакво раздвижване.

Пътят се разклони и на това място отново имаше знак, този път с две стрелки, като едната сочеше към замъка, а другата — към хана. Но само на няколко метра по-надолу по пътя към замъка имаше масивна желязна врата, която не позволяваше да се продължи нататък, а от двете й страни се издигаше висока ограда от здрава телена мрежа, завършваща най-отгоре с няколко реда бодлива тел. От едната страна на вратата стоеше караулка, боядисана на ярки райета, и на нея се бе облегнал въоръжен страж, който държеше алебардата си доста небрежно. Приближих се до вратата и се наложи да я ритна, за да привлека вниманието на пазача.

— Закъснял си — изръмжа той. — Вратата се затваря при залез слънце и се пускат драконите. Рискуваш живота си, ако продължиш надолу по този път.

Приближи се до вратата и ни огледа по-внимателно.

— С теб има госпожичка. Тя да не е изпаднала в беда?

— Навехна си глезена — отговорих. — Не може да върви.

Стражът изхихика и заяви:

— В такъв случай може да се уреди нещо и да се осигури придружител за госпожичката.

— И за двама ни — сепна се Кети.

Той заклати глава с престорена тъга.

— Мога да си затворя очите и да пусна само един. Не мога да ги затворя за двама.

— Някой ден — отвърнах — не очите ти, а устата ти ще бъде затворена.

— Изчезвай! — викна той ядосано. — Пръждосвай се, заедно с мръсницата си! Нека вещицата в хана направи някакво заклинание, за да й изцери глезена.

— Да се махаме оттук — прошепна Кети уплашено.

— Слушай, приятел — казах на стража, — някой път, когато не са ми заети ръцете, ще се върна да ти затворя ченето.

— Моля те — рече настойчиво Кети, — моля те, нека се махнем оттук!

Обърнах се и тръгнах обратно. Зад нас стражът гръмогласно сипеше заплахи и удряше по пръчките на вратата с алебардата си. Свих по пътя към хана, и след като се отдалечих достатъчно, за да не се виждаме от вратата на замъка, спрях, пуснах Кети на земята и седнах до нея.

Тя плачеше, но като че ли повече от яд, отколкото от страх.

— Никой досега — изхлипа — не ме е наричал мръсница.

Не й обясних, че такива обноски и език често се срещат в замъците.

Кети вдигна ръка и придърпа главата ми близо до лицето си.

— Ако не ме държеше — каза тя, — сигурно щеше да го пребиеш.

— Само блъфирах — отвърнах. — Вратата ни разделяше, а и стражът бе въоръжен с алебарда.

— Той каза, че в хана имало вещица — рече тя.

Обърнах глава и я целунах леко по бузата.

— Опитваш се да ме разсееш, за да не мисля за вещици, така ли?

— Реших, че може наистина да помогне — признах.

— А освен това онази ограда… — поде тя. — С бодлива тел отгоре. Кой е чувал някога за подобна ограда около замък? По онова време бодливата тел още не е била изобретена.

— Взе да става тъмно — отбелязах. — Най-добре е да тръгнем към хана.

— Ами вещицата?

Засмях се, въпреки че в действителност съвсем не ми бе до смях.

— Повечето вещици — обясних снисходително — са просто стари ексцентрични жени, които никой не разбира.

— Може и да си прав — отстъпи тя.