Клифърд Саймък - Рожби на разума

Само ако я хвана, обещах си аз, ще й извия мършавия врат, докато не ме заведе при Кети или не ми каже къде е, след което, предполагам, изкушението да я удуша щеше да е голямо. Но дори докато си го мислех, много добре си давах сметка колко малък е шансът ми да я хвана. Блъснах се в някакъв голям камък и се прооснах върху него, после пипнешком го заобиколих и хукнах отново надолу, докато пред мен като насочващ сигнал продължаваше да се носи лудешкият смях, който през цялото време нито се отдалечаваше, нито се приближаваше. Налетях върху едно дърво, но изпънатите ми напред ръце го усетиха първи и ме предпазиха от разцепване на черепа, макар за миг да си помислих уплашено, че и двете ми китки са счупени. Накрая един от корените, с каквито изобилстваше почвата в гората, успя да ме спъне и аз направих кълбо напред във въздуха, но се приземих на меко — в плитко горско блато. Паднах по гръб и главата ми потъна, но веднага седнах, кашляйки и храчейки, тъй като бях погълнал малко от мътната блатна вода.

Останах да седя неподвижно — знаех, че съм победен. Можех да гоня този кикот из гората в продължение на милион години и никога да не хвана вещицата. Защото знаех, че това е свят, с който нито аз, нито някой друг, може да се пребори. В него човек ще се сблъска с фантастичните същества, зародили се в собствения му мозък, и дори цялото му логично мислене не би му помогнало да се справи с тях.

Седях в тинята, потънал до кръста във водата, над главата ми папурите се полюшваха, а някъде вляво от мен нещо — жаба предполагам — скочи в блатото. Смътно осъзнах, че в далечината съзирам някаква слаба светлина, и бавно се изправих на крака. От панталоните ми се отлепиха парчета кал и с тихо пляскане цопнаха във водата. Но дори и прав не можех да видя добре светлината, понеже бях затънал в до колене тинята и папурите наоколо се издигаха по-високо от главата ми.

С доста труд и мъки започнах да си пробивам път към светлината. Не беше лесно да се върви. Тинята беше дълбока и лепкава, папурите и другите блатни храсти възпрепятстваха движението ми. Крачех бавно през гъстата растителност.

Калта на дъното и самата вода станаха по-плитки и избуялите храсталаци започнаха да оредяват. Видях, че светлината идва от някаква точка над главата ми, и се запитах къде ли може да се намира, но миг по-късно ме спря стръмен бряг и разбрах, че източникът беше някъде отгоре. Опитах да се изкатеря, но почвата се оказа доста хлъзгава. Когато стигах до средата, започнах да се пързалям обратно надолу и докато се мъчех да спра, огромна мускулеста ръка се появи сякаш от нищото, аз инстинктивно се вкопчих в нея и веднага усетих как пръстите й обвиха здраво китката ми.

Погледнах нагоре и видях създанието, което ми помагаше. То се надвесваше от брега с протегната напред ръка. Над челото му стърчаха рога, а лицето му беше недодялано, с груба кожа и лукаво изражение. Белите му зъби пробляснаха, когато ми се усмихна, и за пръв път, откакто започна всичко, усетих страх.

Но това не бе всичко. Там, до създанието на брега, беше приклекнал уродът с островръхата глава и когато видя, че го забелязах, заподскача и гневно закрещя:

— Не! Не! Не два пъти! Само веднъж! Дон Кихот не се брои!

Дявола с лекота ме изтегли на брега, където ме пусна на краката ми.

На земята стоеше фенер и на светлината му забелязах, че Дявола е дундесто създание, малко по-ниско от мен, но с много по-яко телосложение, очевидно склонно към силно затлъстяване. Не носеше никакви дрехи, освен мърлява препаска на кръста си, а огромното му, сякаш надуто шкембе бе увиснало над нея.

Съдията не спираше пискливото си крякане.

— Не е честно! Знаеш, че не е честно. Онзи Дон Кихот е глупак. Никога не върши нещата както трябва. Да победиш Дон Кихот не означава да си бил изложен на опасност и…

Дявола се извърна и замахна с крак, като разцепеното му копито проблясна на светлината на фенера. Ритникът улучи Съдията в кръста, изстреля го във въздуха и го запрати извън полезрението ми. Крясъците му заглъхнаха и се превърнаха в шумолене на тръстика, а накрая завършиха с цопване във водата.

— А сега — рече Дявола, като се обърна към мен, — ще можем да поговорим на тишина и спокойствие, въпреки че онзи е непоправим досадник и скоро ще изпълзи обратно, за да ни се пречка отново. Както ми се струва — продължи той, превключвайки бързо на друга тема, — не изглеждаш особено уплашен.

— Направо съм вцепенен от страх — отвърнах.

— Понякога ми е трудно да разбера — оплака се Дявола, като размахваше рунтавата си опашка, за да покаже колко е учуден, — как точно трябва да изглеждам, когато срещна някой смъртен. Вие, хората, сте ме описали по толкова различни начини, че изобщо ми е трудно да отгатна кой от тях е най-подходящият. В интерес на истината мога да приема всеки от образите, в които съм представян, стига да имаш някакво предпочитание. Макар да признавам, че така, както ме виждаш сега, ми е най-удобно.