Клифърд Саймък - Рожби на разума

— Щеше да е много по-благоприятно за развитието му — отвърна Дявола, — ако поне вярвахте искрено. Но днес вие ни се подигравате…

— Не се подиграваме — възразих аз. — Не забравяй, че голяма част от човеството изобщо не си дава сметка, че който и да е от вас съществува в действителност. Пък и е невъзможно, след като вие убивате всички, които имат някакви подозрения за съществуването на този свят.

— Имам предвид онова — обясни той с горчивина, — което вие наричате напредък. Можете да направите почти всичко, което пожелаете, и продължавате да искате все повече и повече, изпълвате си съзнанието с очакване и надежда и не остава място за изследване на личните ви качества — като например най-вече на някои недостатъци. Не изпитвате нито страх, нито уважение…

— Изпитваме и страх — прекъснах го, — и голямо уважение. Разликата е в нещата, от които се страхуваме.

— Прав си — призна Дявола. — Водородни бомби и неидентифицирани летящи обекти. Що за хрумване да си измислите някакви налудничави летящи чинии!

— Навярно по-добро от дяволите — напомних му аз. — С някое НЛО човек има шанс да се разбере, докато с дявол — никога. Вие сте доста хитри създания.

— Какви времена настанаха — печално заяви той. — Сега се говори за механика, вместо за метафизика. Ще повярваш ли, че нашата нещастна страна гъмжи от летящи чинии, които са много нестабилни машинки и са пълни с всякакви ужасни пришълци, напълно лишени от всякакво достойнство. Просто това са измислени извънземни същества без да е употребена капка здрав разум.

— Навярно това е лошо за вас — казах — и разбирам тревогата ти. Но не знам как може да ти помогна срещу това. Освен в някои културно изостанали области, едва ли ще намериш много хора, които искрено да вярват в теб. Е, от време на време, разбира се, те споменават. Казват „дявол да го вземе“ или „това е дяволска работа“, но в повечето случаи дори не си мислят за теб. Ти си се превърнал в съвсем безобидна ругатня. Просто липсва вярата в теб. Не е като едно време. Не мисля, че това отношение може да се промени. Не можеш да спреш човешкия напредък. Не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш какво ще стане по-нататък. Възможно е събитията да се развият в твоя полза.

— Смятам, че можем да направим нещо — отговори Дявола, — и че не бива да чакаме. Прекалено много сме чакали досега.

— Не мога да си представя какво бихте сторили — възкликнах. — Как…

— Нямам намерение да ти разкривам плановете си — отсече той. — Ти си надарен с мръсен, хитър, безмилостен разум, какъвто само едно човешко същество може да притежава. Казах ти всичко дотук, само за да можеш някога да го разбереш и тогава да се съгласиш да действаш като наш агент.

И след като произнесе тези думи, Дявола изчезна сред облак серен дим. Останах сам на височинката, а вятърът отвя на изток дима. Поразтреперах се, макар вятърът да не беше студен. Смръзнал се бях по-скоро от компанията, която имах до преди малко.

Околността беше пуста, огряна от бледата луна — пуста и тиха като лоша поличба.

Дявола бе казал, че между два камъка има застлано с листа легло — реших да го потърся. Намерих го и опипах „постелката“ му, но от нея не изскочиха гърмящи змии. Така и предполагах. Дявола не изглеждаше такова същество, което ще те излъже право в очите. Пропълзях между камъните и посъбрах листата, така че да ми е по-удобно.

Лежах в тъмнината под стоновете на вятъра наоколо и си мислех с благодарност, че Кети си е у дома в безопасност. Бях й казал, че някак си ще успеем да се върнем двамата заедно, но тогава не бях си и представял, че след по-малко от час тя ще си е вкъщи на сигурно място. Не беше моя заслуга, разбира се, но това едва ли имаше значение. Дявола бе свършил работата и макар постъпката му да не бе продиктувана от състрадание, открих, че изпитвам донякъде топло чувство към него.

Помислих си за Кети, за лицето й, обърнато към мен и осветено от пламъците в огнището, и се опитах да видя отново щастието, изписано в очите й. Но не успях да си припомня изражението й и докато се опитвах, навярно да съм заспал.

Събудих се в Гетисбърг.

Нещо ме сръга и ме събуди тъй внезапно, че подскочих рязко и ударих главата си в един от камъните. Сред рояка звезди, които се завъртяха лудо из мозъка ми, видях някакъв мъж, който бе приклекнал и ме гледаше. Държеше пушка и макар дулото й да бе насочено към мен, стори ми се, че все пак не се е прицелил точно в моята особа. Най-вероятно нея бе използвал за да ме събуди.