Виктор Островски - Мосад (По пътя на измамата)

Мрежата на саяним, еврейските доброволни сътрудници от всички области на живота, бе създадена и в Париж. Един от тях, известен под името Жак Марсел, работеше в ядрения завод „Сарсел“. Ако операцията бе по-маловажна, едва ли щяха да го накарат да се сдобие с оригинален документ. Обикновено информацията се предава устно или в краен случай се преснима на ксерокс. Взимането на документ предполага риск да бъде установена липсата му и излага саяна на опасност. Но в случая бе решено да се осигури оригиналният документ, главно защото арабските имена често се бъркат (в различни случаи се използват различни имена).

Поради това Марсел трябваше да се добере до списъка на целия иракски персонал, работещ там, просто за всеки случай.

Тъй като според плана Марсел трябваше да отиде в Париж за някаква среща идната седмица, му наредиха да вземе списъка в жабката на колата заедно с други безобидни документи и така да ги донесе на срещата. Предната вечер при него се отби катса от „Мосад“ (действащ разузнавач), който му даде инструкции и извади дубликат на ключа от жабката. В определения час Марсел щеше да направи една обиколка по съседната улица близо до Военното училище: там щеше да види паркирано червено пежо с особена лепенка на задното стъкло. Тази кола трябваше да бъде наета и да я оставят за през нощта пред някакво кафене, за да бъде осигурено място за паркиране, нещо, съществено за град като Париж. Марсел трябваше да направи пълна обиколка на квартала и щом се върнеше на същото място, пежото щеше да се изтегли, така че да може да паркира вместо него. След това просто трябваше да отиде на срещата си и да остави папката с документите в жабката.

Тъй като служителите в стратегическите производства са често обект на внезапни проверки, Марсел бе проследен от „Мосад“ по пътя към срещата си, без да подозира това. След като за пореден път се увериха, че няма опашка, двамата мъже, изпратени от „Мосад“, прибраха папката и влязоха в кафенето. Докато единият поръчваше, другият отиде до тоалетната. Там той извади камера с четири сгъваеми алуминиеви крачета, тип „клещи“. Това устройство спестява доста време и усилия, защото е снабдено с автоматична фокусировка и специални многослойни касетки, създадени във фотографския отдел на „Мосад“, които могат да поберат до 500 пози на една-единствена лента. След като крачетата се разгънат, документите могат бързо да се прекарват пред обектива с помощта на едно гумено приспособление, което операторът държи между зъбите си, за да затваря обектива след всяка снимка. Когато пресне и трите страници, мъжът прибра папката обратно в колата на Марсел и изчезна.

Имената бяха моментално изпратени чрез компютъра до Парижкото бюро в Тел Авив с помощта на използваната от „Мосад“ двойна кодираща система. Всяка фонема отговаря на дадено число. Например, ако името е Абдул, аб може да се представи като 7, а дул като 21. За по-сложните случаи всяко число има собствен код — буква или друго число. Тази кодираща схема се променя всяка седмица. Дори и при това положение съобщението съдържа в себе си само половината от смисъла, така че едната част да дава ключ за кода на аб, а другата ключ за кода на дул. Ако случайно тази информация попадне в чужди ръце, тя ще бъде безсмислена за този, който се опита да я дешифрира. Така целият списък на персонала бе изпратен в две отделни компютърни предавания.

Веднага щом имената и длъжностите бяха дешифрирани в Тел Авив, ги изпратиха до съответните отдели на „Мосад“ и АМАН. Но тъй като иракският персонал, работещ в Сарсел, бе съставен предимно от учени, които в миналото не бяха считани за опасни, „Мосад“ имаше съвсем малко сведения за тях.

От шефа на „Цомет“ дойде ново нареждане: избягвайте трудностите, т.е. да се открие най-лесният за използване човек. И бързо. Ето как попаднаха на Бутрус Ебен Халим. Изборът щеше да се окаже сполучлив, но тогава го предпочетоха пред другите, защото само той бе оставил домашния си адрес. Това означаваше, че или останалите са били по-конспиративно настроени, или са живели във военни квартали близо до завода. Халим беше женен — само половината от другите бяха, — но нямаше деца. Не беше обичайно за четиридесет и две годишен иракчанин да няма деца или да не носи по някакъв начин отпечатъка на сполучлив брак.

Сега, когато вече си имаха „мишена“, следващият въпрос бе как да го „вербуват“, особено след като от Тел Авив дадоха да се разбере, че това трябва да бъде „айн ефес“, доста силен израз на иврит, означаващ „операция без грешка“.