Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Аз също.

Сутринта нея я нямаше.

Нахвърлих се върху Бух:

— Ти не спиш. Видял си я, че тръгва. Трябваше да ме събудиш.

— Защо? — недоумяваше той. — Защо да те будя? Ти не би могъл да я спреш.

— Щях да вкарам с бой малко акъл в глупавата й глава.

— Не би могъл да я спреш — настояваше Бух. — Но тя следва съдбата, а съдбата на всекиго си е само негова, така че не се намесвай, моля те. Джордж, съдбата му си е негова. Тък, и неговата съдба също. Сара, и нейната съдба също. Моята съдба си е само моя.

— Да върви по дяволите съдбата! — извиках аз. — Виж докъде ги докара. Джордж и Тък и двамата изчезнаха, а сега трябва да отида и да измъкна Сара от…

— Няма измъкване — изтръби Бух, кипнал от гняв. — Това не трябва да правиш. Не можеш да разбереш. Това не е твоя работа.

— Но тя се измъкна зад гърба ни.

— Не се е измъкнала — отрече Бух. — Каза ми къде отива. Взе Пейнт да го язди, но обеща да го върне. Остави си пушката и онова, което наричате амуниция. Каза, че на тебе ще ти трябва. Каза, че не може да понесе да се сбогува с тебе. Плачеше, когато тръгваше.

— Избягала е от нас — заключих аз.

— Джордж също избяга. Както и Тък.

— Тък и Джордж не се броят — отсякох аз.

— Приятелю — каза Бух. — Приятелю, и аз плача за тебе.

— Стига с тия сантименталности — викнах аз. — Ще ме накараш да се разрева заедно с тебе.

— Това толкова ли е лошо?

— Да, лошо е — кимнах аз.

— Аз се надявах да чакам — заяви Бух.

— Какво да чакаш? — попитах го аз. — Сара ли? За тебе не е толкова важно. Сега аз ще се върна и…

— Не Сара. Себе си. Надявах се да чакам, но повече не мога да чакам.

— Бух, престани да ми говориш със загадки. Какво става?

— Сега те напускам — обясни той. — Не мога да остана повече. Останах дълго време във втората си самоличност, сега трябва да премина в третата…

— Виж какво — прекъснах го аз, — бърбориш нещо за различните си номера още откакто се срещнахме.

— Три фази — съобщи ми Бух. — Почваш с първата самоличност, после идва втората и накрая третата…

— Чакай малко — помолих го. — Искаш да кажеш, че си нещо като пеперудите. Първо си гъсеница, после пашкул и идва третата форма.

— Не я знам тази пеперуда.

— Но по време на живота си се превръщаш в три неща.

— Втората самоличност може би е малко по-дълга — тъжно призна Бух, — но понякога може за миг да се превърне в третата, например да види какво всъщност представлява този твой Лорънс Найт.

— Бух — натъжих се и аз, — съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Третата самоличност е радост. Тя е много желана. Аз я очаквам с голямо нетърпение и преливам от щастие.

— Ами добре — махнах с ръка аз. — Щом това е всичко, давай. Преминавай в третата си самоличност. Нямам нищо против.

— Третата самоличност е отдалеченост — запъна се Бух. — Тя не е тук. Другаде е. Не знам как да ти го обясня. Съжалявам за тебе, Майк. Съжалявам, че се разделяме. Ти ми даде живот. Аз ти дадох живот. Бяхме много близки. Изминахме един до друг тежката пътека. Говорехме си с нещо повече от думи. Бих споделил и третия си живот с тебе, но това е невъзможно.

Пристъпих и коленичих до него. Протегнах ръце и едно от пипалата му се подаде, обви ръцете ми и ги стисна здраво. Когато ръцете и пипалата ни се бяха слели, аз също представлявах едно същество с приятеля си. За миг надникнах в необятността и славата на съществуването му и видях какво знаеше, какво си спомняше, какво се надяваше, какво представляваше, каква е целта му (макар че за това не бях съвсем сигурен). Видях невероятната и почти непонятна структура на обществото му, бледите, неясни и мъгляви контури на нравите там. Всичко това заля ума ми с ревяща буря от информация, разум, усещания, възторг, щастие и удивление.

Това трая само миг и после изчезна — заедно със стисналите ме пипала и самия Бух. Бях коленичил с протегнати ръце, а пред мене нямаше нищо. Мозъкът ми ме болеше от студ, чувствах струйката пот, която бе започнала да се стича по челото ми. Бях толкова близо до нищото, колкото бе възможно да се приближа и все пак да остана човек. Знаех, че съществувам — може би го усещах по-остро и по-фино от когато и да е, — но мисля, че не си давах сметка къде съм, защото по време на единението ни се намирах на много места едновременно и не можех просто да отделя едно от тях. Стоях си така — с безучастен ум, претрупан от множеството нови усещания, които задръстваха мисловността ми.

Не мога да кажа колко продължи това — навярно беше съвсем кратко, макар че ми се струваше повече, — а после изненадващо рязко, с шока, който човек изпитва, когато се опре в повърхността след дълго падане, дойдох обратно на себе си заедно с високия син свят и глупавия робот, който стоеше неподвижен до изгасналия огън.