Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Искаш да кажеш, че бихме могли да останем?

— Той твърдеше, че има място за нас — кимна тя. — Винаги имало къде. Бихме могли да се установим. Бихме могли…

— Сара — прекъснах я аз. — Това ли искаш наистина? Да се заселиш при някакво въображаемо щастие? Никога да не се върнеш на Земята?

Тя понечи да каже нещо, но се поколеба.

— Много добре знаеш — настоявах аз, — че не искаш това. Къщата ти на Земята е изпълнена с кожи и глави, с ловните ти трофеи. Голямата ловджийка. Убиецът на злите форми на живот в галактиката. Тъкмо на тях дължиш общественото си признание, заради тях си известна. Но трофеите ти са прекалено много. Хората са почнали да се прозяват, докато ги разгледат. Приключенията ти са започнали да им омръзват. Така че, за да продължиш да си блестяща, ти е трябвало да се впуснеш в нова игра…

Тя скочи на крака, изви се и ме удари силно в лицето.

— Сега сме квит — усмихнах й се аз.

Тръгнахме обратно по пътеката, по която бяхме дошли, през обширните сини земи на просторното плато с извисяващите се зад гърба ни лилави планини.

Бях очаквал Сара да ми вдигне скандал. Не бях убеден, че ми е повярвала — как би могла? Единственото, на което можеше да се осланя, беше моята дума, а не бях сигурен доколко това й стигаше. Не беше видяла същото като мен. За нея долината все още бе блестящо място с искрящ поток и ярко бяло слънце, с все така кацнали върху възвишенията мраморни вили. Бях сигурен, че ако поискаше да се върне, би намерила всичко там съвсем същото. Магията още й действаше.

Нямахме план. Нямаше къде да отидем. А и нямаше никакъв стимул, който да ни подтикне да се върнем към пресечената вече пустош. Големият бял град нямаше с какво да ни привлече. Не знаех какво си мислеха Бух и Сара. За себе си знаех единствено, че ми се искаше да увелича разстоянието между нас и портата към долината.

Бях забравил синевата на високото плато с мъхавите му възвишения, гъсталаците от ухаещи храсти, ледените ручеи и многото издигнати на километри към небето дървета. Ако човек търсеше причина, поради която да затвори планетата, чувствах, че би трябвало да се насочи именно към тези дървета. Защото те явно бяха дело на друга цивилизация. Дървета, поникнали по естествен път, не растат с такова точно разположение — всяко да е на точно определено разстояние от съседа си. Човек след известно време свикваше с тях, но аз добре разбирах, че това се дължи само на съзнанието, което бе склонно да ги изключи, защото не може да си ги обясни. Това беше начин за самозащита срещу ужасния въпросителен знак, който дърветата поставяха.

Тази вечер, докато седяхме край огъня, ние се опитахме да направим равносметка за положението, в което се намираме.

Нямаше надежда да успеем да влезем в кораба, който стоеше на градския космодрум. На пистата имаше поне още двайсет и пет други кораба. През всичките години, когато са стояли там, екипажите им трябва да са се мъчили да ги отворят и по нищо не личеше да са сполучили.

А какво бе станало с тези други хора, с другите същества, които са пътували с корабите? Знаехме, разбира се, каква е била съдбата на хуманоидите, чиито скелети видяхме в дерето. Можехме да допуснем, че кентаврите са върнати назад в развитието си другопланетни същества, които преди векове са се приземили на същия космодрум. Планетата бе голяма, с по-обширна суша от земната, имаше много места, където други пришълци, изпаднали в безизходица, биха могли да се установят. Някои от тях биха могли да живеят в града, но това бе малко вероятно заради убийствените вибрации, които минават през града всеки път, когато се приземи кораб. Не трябваше да се забравя и че много от експедициите биха могли да се състоят само от мъжки представители на рода, което означава, че не биха имали потомство. Те биха останали откъснати и просто биха измрели.

— Има още една възможност — обади се Сара. — Някои от тях може да са достигнали долината. Вече знаем, че Найт е успял. Някои от останалите, навярно голям брой от тях, може също да са там.

Съгласих се с нея. Това беше последният капан. Ако посетителят не загинеше по пътя, оставаше долината. След като попадне там, човек никога не можеше да се измъкне. Този капан бе съвършен, защото никой не би поискал да го напусне. И все пак изобщо не беше сигурно, че онези, които са идвали тук, са търсели същото като Лорънс Арлън Найт или като нас. Може би са имали съвсем неизвестни за нас основания.