Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Без да забавяме крачка достигнахме края на каньона. Роскоу и Пейнт стояха точно както ги бяхме оставили. Пушката на Сара бе опряна на скалата, а сабята и щитът ми лежаха до тях.

Хвърлих доста безцеремонно Сара на земята. Беше ми нанесла доста удари с ръце и крака по гърба, така че не се чувствах особено благоразположен към нея и се радвах, че мога да се освободя от нея.

Тя падна на задника си и остана седнала с побеляло от гняв лице. Устата й се движеше, но ми беше така сърдита, че повтаряше единствено:

— Ти… ти… ти…

Навярно за първи път в подплатения й с пари живот някой бе посегнал на нея.

Стоях там и я гледах, бях останал без дъх от лудешкия отчаян бяг през долината и каньона, коленете ми трепереха, гърбът и кръстът ме боляха от ударите й. Мислех си и за последния поглед, който бях отправил назад преди да навлезем в каньона.

— Ти ме удари! — успя накрая гневно да изпищи тя.

Изрече го и зачака отговора ми. Но аз нямах какво да отвърна. Нямах отговор в главата си, но и да имах, нямах дъх да го произнеса. Не знам какво очакваше да чуе тя. Може би се надяваше да отрека, така че да може да ме обяви не само за побойник, но и за лъжец.

— Ти ме удари! — отново изпищя тя.

— Точно така, ударих те — проговорих й аз. — Ти не забеляза нищо. Щеше да спориш с мен. Нямаше какво друго да направя.

Скочи на крака и се изправи пред мен.

— Открихме Лорънс Арлън Найт — запищя тя. — Открихме прекрасно, светещо място. След всичките си премеждия открихме онова, което търсехме и тогава…

— Милостива госпожо — намеси се Бух, — вината е моя. Усетих го с крайчетата на третата си самоличност и накарах и Майк да го види. Нямах достатъчно сила, за да принудя и втори човек да го види. Просто нямах. И накарах Майк да види…

Тя се завъртя към него и му извика:

— Ти, мръсен звяр. — После го ритна силно. Кракът й го удари странично и той се преобърна. Остана да лежи, като размахваше крачката си като малки бутала и се опитваше с всички сили да се изправи.

После, почти веднага, тя коленичи до него:

— Бух, извинявай. Моля те, повярвай ми, много съжалявам. Съжалявам и се срамувам.

Тя му помогна да се изправи и ме погледна:

— Майк! О, Майк! Какво ни се случи?

— Магия — отвърнах аз. — Единственото обяснение, което мога да намеря, е магия. Бяхме омагьосани.

— Любезна — обърна се към нея Бух, — аз не съм наскърбен. Реакцията на крака ви беше естествена, добре го разбирам.

— Прав — обади се Роскоу, — здрав, ошав, гологлав.

— Стига бе — сърдито му викна Стария Пейнт. — Ще ни побъркаш с тия глупости.

— Беше илюзия — продължих аз. — Нямаше мраморни вили. Бяха само мръсни колиби. Потокът не течеше блестящ и свободен — беше задръстен със сметта от колибите. Имаше и ужасна смрад, която стигаше право в гърлото ти. И Лорънс Арлън Найт, ако онова наистина беше той, беше жив труп, който оставаше жив благодарение на Бог знае какви алхимически средства.

— Тук не ни искат — намеси се Бух.

— Тук сме нарушители — съгласих се аз. — След като веднъж сме пристигнали на тази планета, вече не можем да се върнем в космоса, защото никой не трябва да знае за нея. Заловени сме в голяма мухоловка. След като се приближихме, бяхме примамени от сигнала. Накрая се втурнахме да преследваме една легенда, а тя също се оказа капан — капан в капана.

— Но Лорънс Арлън Найт е търсел тази легенда из галактиката.

— Същото правехме и ние — кимнах аз. — Както и хуманоидите, които са оставили костите си в дерето. Към някои мухоловки се добавят определени аромати, които привличат насекомите дори когато са далече. В много случаи тези аромати се пренасят от ветровете до много отдалечени планети. В нашия случай вместо аромати са използвани митове и легенди…

— Но онзи човек там — прекъсна ме тя — беше толкова доволен и щастлив, беше така пълен с живот и проекти. Дните му бяха погълнати от работа и бяха смислени. Независимо дали беше Найт, той беше убеден, че е намерил мястото, към което се е стремял.

— Има ли по-прост начин — попитах я — да задържиш някъде живото същество и да го убедиш, че е достигнало мястото, което е търсело?

— Сигурен ли си? — попита ме тя. — Сигурен ли си в онова, което си видял? Бух не би ли могъл да те измами?

— Не съм го измамил — веднага реагира Бух. — Накарах го само да види истината.

— Но какво е толкова различно? — възкликна тя. — Щом той е щастлив там? Щом животът му има смисъл? Ако съществуването ти е пълноценно и няма нещо като времето, което да го лишава от смисъл…