Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Сигурен ли си — попита Сара, — че наистина видя онова, което твърдиш, че си видял?

— Не знам с какво мога да те убедя да ми повярваш — отвърнах аз. — Мислиш ли, че аз самият бих захвърлил всичко? Напук на тебе навярно? Не смяташ ли, че и аз съм могъл да изпитам малко щастие? Вярно, по-подозрителен съм от теб и затова не бих могъл да съм толкова щастлив, но след целия изминат път…

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Не си имал основание. Но защо само ти? Защо не и аз? Не ги видях тези неща.

— Бух ни го обясни — напомних й аз. — Можел е да предупреди само единия от нас. И той е предупредил мен…

— Майк е част от мене — намеси се Бух. — Ние дължим един на друг живота си. Свързани сме. Умът му е винаги с мене. Ние представляваме почти едно същество.

— Почти — тържествено обяви Роскоу, — мечти.

— Престани да дрънкаш — скара му се Пейнт. — Това е безсмислено.

— Многочислено — отбеляза Роскоу.

— Почти човешкото същество там се опитва да ни каже нещо — обясни Бух.

— Умът му е размътен — махнах с ръка аз. — Ето какво не му е в ред. Кентаврите…

— Не — възрази Бух. — Опитва се да установи контакт.

Обърнах се и погледнах Роскоу. Той стоеше изправен и неподвижен, огънят се отразяваше в металната му повърхност. Сега си спомних, че в пустошта, когато го бяхме запитали, той ни бе направил знак, че трябва да вървим на север. Дали още разбираше наистина? Имаше ли нещо, което би могъл да ни каже, ако намереше думи?

— Ти можеш ли да изкопчиш мисълта му? — попитах Бух.

— Не, това надвишава възможностите ми — отвърна той.

— Не разбираш ли — подхвана Сара, — че няма смисъл да се опитваме? Ние няма да се върнем обратно на Земята. Или където и да е. Оставаме на тази планета.

— Можем да опитаме още нещо.

— Знам — съгласи се тя. — И аз съм мислила за него. Другите светове. Като света на пясъчните дюни. Сигурно има стотици от тях.

— И от тези стотици може би някой…

Тя поклати глава:

— Ти подценяваш хората, които са построили града и са поставили дърветата. На тях им е било ясно какво правят. Всеки от останалите светове ще бъде изолиран като този. Всички са били избрани с някаква цел…

— А мислила ли си — възразих аз, — че някой от тях може да е родната планета на хората, които са построили града?

— Не, не ми е идвало наум — поклати глава тя. — Но какво би се променило? Там ще те сплескат като муха.

— Тогава какво да правим? — попитах я.

— Можем да се върнем в долината — предложи тя. — Аз не съм видяла онова, което си видял ти. А и няма да го видя.

— За тебе това е добре — съгласих се аз, — щом ти се иска да водиш такъв живот.

— Каква ще е разликата? — зачуди се тя. — Сега не бих могла да кажа какъв ще е онзи живот. Може би ще е достатъчно истински. С какво толкова би се различавал от живота, който живеем сега? И откъде да знаем, че не е същият? Как би могъл да оцениш действителността?

На въпросите й не можеше да се отговори, разбира се. Действителността е невъзможно да се докаже. Лорънс Арлън Найт бе възприел псевдоживота, нереалността на долината, където си представяше с такава сила и яснота, че това е идеалният живот, че имитацията му изглеждаше като истина. Но за Найт беше по-лесно, навярно така беше и с всички останали жители на долината, защото те нямаха представа от действителността. Замислих се каква ли фантазия се бе появила в ума му, за да си обясни паническото ни бягство от дома му. Естествено е било нещо, което не би го разтревожило и не би прекъснало, дори за миг, илюзията, сред която живееше.

— За тебе може — промълвих немощно. — Но аз не бих могъл да се върна.

Останахме си така край огъня — всичко беше казано, нямаше какво да се добави. Нямаше смисъл да се спори с нея. Тя всъщност не бе искала да каже това. Сутринта щеше да е забравила всичко и здравият разум щеше да е надделял. Отново щяхме да сме на път. Но път закъде?

— Майк — прошепна тя накрая.

— Да, какво има?

— Между нас двамата нещата биха потръгнали, ако бяхме останали на Земята. Приличаме си. Бихме могли добре да се разбираме.

Вдигнах рязко глава. Лицето й бе осветено от блясъка на огъня и изражението му бе необикновено нежно.

— Изобщо не мисли за това — сърдито отсякох аз. — За мене е закон никога да не правя любов с работодателя си.

Очаквах, че ще се ядоса, но не стана така. Дори не се намръщи.

— Знаеш, че не говорех за това — поправи ме тя. — Знаеш какво имах предвид. Това пътуване ни попречи. Разбрахме прекалено много един за друг. Прекалено много неща намразихме. Съжалявам, Майк.