Клифърд Саймък - Времето е най-простото нещо

— Много съм се чудил над това — каза отец Фланаган. — То е нещо, което съвсем естествено трябва да вълнува дори такъв незначителен слуга на църквата като мен. Защото, каквото и да е, то засяга душите и умовете на хората, засяга църквата и светия отец. Историческата позиция на Рим е, че трябва да се грижим за себе си.

Блейн леко се поклони, признавайки искреността на човека. Но все пак в гласа му се долавяха осъдителни нотки, когато отговори:

— Значи сте дошъл, за да ме изучавате. Тук сте, за да ме разпитвате.

В гласа на стария свещеник имаше тъга:

— Молех се да не погледнеш на това в такава светлина. Но явно се провалих. Дойдох при теб като при някой, който може да ми помогне, а чрез мен и на църквата. Защото, сине мой, църквата понякога се нуждае от помощ. Това признание не звучи твърде гордо след цялата онази показна високомерност на църквата през вековната й история. Ти си интелигентен човек, който е част от това, което ни озадачава. Мислех, че може да ми помогнеш.

Блейн седеше мълчаливо. Свещеникът го гледаше — един скромен човек, който молеше за услуга, но все пак усещаше вътрешната си сила.

— Нямам нищо против — каза Блейн. — Но не мисля, че ще помогне с нещо. Вие сте част от това, което става в този град.

— Не е така, сине мой. Ние не санкционираме, нито осъждаме. Не разполагаме с достатъчно факти.

— Ще ви разкажа за себе си, щом искате да го знаете. Аз съм пътешественик. Работата ми е да пътувам до звездите. Качвам се в една машина — е, не точно машина, а по-скоро символичен апарат, който ми помага да освободя ума си и който вероятно тласва ума ми в правилната посока. И помага при навигацията… Вижте, отче, трудно е да се обясни просто, с обикновени термини. Звучи идиотски.

— Разбирам те без проблеми.

— Добре, навигацията. Това е друго странно нещо. Намесени са такива фактори, за чието обяснение човек не може да нагоди езика си. В науката това би било математика, но не е математика. Това е начинът да отидеш там, да знаеш къде отиваш.

— Магия?

— По дяволите, не! Простете, отче. Не, не е магия. След като човек го разбере, след като го почувства, то става ясно и просто и се превръща в част от самия него. То е толкова естествено, колкото и дишането, и е лесно като падането от дърво. Бих…

— Предполагам — каза отец Фланаган, — че не е необходимо да навлизам в механизма му. Можете ли да ми кажете как се чувствахте на друга планета?

— Ами не е по-различно, отколкото да седя тук с вас. В началото — първите няколко пъти — се чувствах странно гол, напълно гол, само със своя ум, без тялото си…

— А умът ти скита навсякъде?

— Е, не. Може, разбира се, но не го прави. Обикновено се натъпкваш в машината, която си взел със себе си.

— Машина?

— Уред за наблюдение. Той поема цялата информация и я записва на лента. А човек получава пълната картина. Не само това, което вижда сам — макар че това всъщност не е виждане, а усещане, — а съвсем всичко, всичко, което може да бъде доловено. На теория, а и в широката практика машината поема информацията, а умът само я интерпретира.

— А ти какво видя?

Блейн се засмя.

— Отче, това ще ни отнеме повече време от това, с което всеки от нас разполага.

— Нищо сходно със Земята?

— Много рядко е сходно. Има твърде малко планети, които са подобни на Земята. Съотнесени с останалите, разбира се.

Иначе броят им е значителен. Но ние не сме ограничени с подобните на Земята планети. Можем да отидем навсякъде, където е възможна работата на машините. А по начина, по който са конструирани те, това означава почти навсякъде…

— Дори в центъра на друго слънце?

— Не и машината. Тя ще бъде унищожена. Но предполагам, че умът би могъл. Досега, доколкото ми е известно, това не е правено.

— А чувствата ти? Какво мислиш, докато си там?

— Аз отивам там, за да наблюдавам.

— Нямаш ли чувството, че си господар на всичко живо? Не мислиш ли, че човекът държи цялата вселена в ръцете си?

— Ако говорите за греха на гордостта и суетата, не, никога. Понякога изпитваш удоволствие, че знаеш къде си. Често те изпълва удивление, но най-често си озадачен. Отново и отново ти се припомня колко си незначителен. А има и мигове, когато забравяш, че си човек. Ставаш просто частица живот — брат на всичко, което някога е съществувало или ще съществува.

— А мислиш ли за Бога?

— Не. Не мисля, че някога съм го правил.

— Това е много лошо. Твърде страшно. Да си там сам…

— Отче, още в началото ви изясних, че не съм склонен да се поддам на религията — поне не в общоприетия смисъл. Постъпих честно с вас. Бях откровен.