Едгар По: Аннабел-Ли

То бе тъй отдавна в далечна страна —
В приморска страна сред мъгли. —
И живееше там девойка една,
Наречена Аннабел-Ли;
Обичах я аз — и обичан сам бях:
В разлъка не бихме могли.

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,
Окръжена от сиви мъгли, —
Но безкрайна любов — непозната до днес —
Ме обвързваше с Аннабел-Ли! —
И за нея дори да завиждат на нас
Серафимите биха могли!

Но затуй ли, — уви! — в тая морска страна,
Окръжена от вечни мъгли, —
Ах, затуй ли, — уви! — буря есенна сви —
И уби мойта Аннабел-Ли!
И тогава от мен, в онзи траурен ден, —
Там роднини и близки дошли —
Скриха в скъп саркофаг върху морския бряг
Навсегда мойта Аннабел-Ли!

О, без завист, — уви! — горе в ангелский хор
Да ни гледат не биха могли! —
И аз знам: затова — знаят всички това
Във онази страна сред мъгли —
Затова там, — уви! — буря есенна сви
И уби мойта Аннабел-Ли!

Но аз зная: сега да обичат така,
Както двама ний с Аннабел-Ли —
Да обичат така, както двамата ний —
Вече други не биха могли!
И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,
Нито земните духове зли —
Те не ще разделят вече мойта душа
От душата на Аннабел-Ли!

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей
За нетленната Аннабел-Ли! —
И звездите навред ми изпращат привет
Със очите на Аннабел-Ли! —
В нощний мрак аз съм пак там под гробния свод
С нея — мойта душа — и любов — и живот! —
Сякаш двама ни сбра във един саркофаг
любовта там на морския бряг!