Клифърд Саймък - Избор на богове

Редиците книги опасваха стаята, прекъсвани само от двете врати и трите прозореца откъм реката. Над първото ниво лавици се надвесваше балкон, поддържан от декоративен метален парапет, над който стените също бяха запълнени с книги. Над една от вратите бе монтиран стенен часовник и в продължение на повече от пет хилядолетия, напомни си Джейсън с учудване, часовникът бе тиктакал, отброявайки секундите век след век. Сега показваше 9:15 и той се запита колко близо бе това до точното време, което хората бяха отчитали тогава. Няма начин да се разбере, каза си той, макар че това вече нямаше значение. Светът нямаше да загуби нищо без часовници.

Отвън се промъкнаха приглушени звуци — далечното тъжно мучене на крава, близкият лай на куче, истеричното кудкудякаш на кокошка. Музикалните дървета все още мълчаха — те нямаше да започнат настройването си по-рано от следобедните часове. Дали тази нощ няма да опитат някоя от новите композиции, запита се той. Напоследък изпълняваха доста такива. Ако е така, той се надяваше да не е някой от странните мотиви, с които експериментираха напоследък. Имаше толкова други, които можеха да изпълнят, толкова много от старите, любими нему композиции, но в това, което те правеха, нямаше разум. Струваше му се, че нещата са се влошили през последните няколко години, тъй като две от по-старите дървета даваха явни признаци, че умират. Бяха започнали да губят някои от клоните си и с всяка пролет като че ли листата им оредяваха. Разбира се, имаше и млади фиданки, които да ги заместят, и може би в това бе проблемът. Той вдигна ръка и поглади неспокойно мустаците си. За кой ли път се упрекна, че не бе научил нищо за отглеждането на дърветата. Бе прегледал някои от книгите, разбира се, но в тях нямаше нищо, което да му е от полза. А дори и да имаше, кой можеше да е сигурен, че музикалните дървета биха реагирали както едно обикновено земно дърво. Звукът на нечии шляпащи крака го накара да се обърне. Тачър, роботът, тъкмо влизаше.

— Какво има, Тачър?

— Господин Хорас Червения облак, сър.

— Но Хорас е на север. В страната на дивия ориз.

— Изглежда, са се преместили, сър. Лагеруват надолу по реката, където и преди отсядаха. Замислят да възстановят старите полета и следващата пролет да засеят.

— Разговарял си с него?!

— Сър, той е стар познат и, естествено, разменихме няколко думи. Донесе ни торба с ориз.

— Надявам се, не си забравил да му благодариш, Тачър.

— О, разбира се, благодарих му, сър.

— Трябваше да го поканиш.

— Той каза, че не иска да ви безпокои, сър, ако вие сте зает.

— Никога не съм толкова зает. Знаеш го.

— Тогава — каза Тачър — ще го поканя да влезе.

Джейсън се надигна, заобиколи писалището, готов да посрещне стария си приятел. Колко ли години са минали — зачуди се той — четири години или пет? Със сигурност трябва да са пет. Той бе слязъл до лагера да се сбогува с приятеля си и след като племето бе отплавало, бе стоял дълго върху чакълестия бряг, наблюдавайки дългата редица от канута да се плъзга нагоре по реката с проблясващи на слънцето гребла.

Червения облак бе на възрастта на Джейсън, но изглеждаше по-млад. Когато влезе в стаята и прекоси застлания с килими под, походката му бе гъвкава като на млад мъж. Косите му, гарвановочерни и без нито един сив косъм, бяха разделени точно по средата на черепа му и висяха на две тежки плитки върху гърдите му. Лицето му бе загрубяло с времето, но като се изключат фините линии покрай очите, по него не се забелязваха никакви бръчки. Носеше риза от еленова кожа, а краката му бяха обути в мокасини. Подаде на Джейсън едра мазолеста длан с къси и загрубели пръсти.

— Доста време мина, Хорас — каза Джейсън. — Радвам се да те видя.

— Ти си единственият — отвърна Червения облак, — който още ме нарича Хорас.

— Е, добре тогава, да те наричам ли Вожде? Или 0блако? Или само Червени?

Червения облак се ухили.

— От твойта уста, Джейсън, Хорас звучи чудесно. Някога и двамата бяхме деца. Сигурно си спомняш. Това име Хорас ме връща във времената, когато бродехме заедно из горите. Срязахме китките си и ги държахме една до друга, за да се смеси кръвта ни. Или поне си мислехме, че се смесва. Доста се съмнявам, че се е смесвала. Но това е без значение. Важен беше символът.

— Спомням си — каза Джейсън. — Спомням си онзи първи ден, когато ти и твоите хора слязохте с канута надолу по реката и забелязахте дима от комините на нашата къща. Всички вие, цялото ви войнство, се струпахте горе на хълма да видите какво става и тогава за първи път и вие, и хората от тази къща, научихме, че не сме сами, а са останали и други.