Клифърд Саймък - Избор на богове

Роботите бяха произведени, за да служат като готвачи, градинари, икономи, камериери, лакеи (никога не можах да си изясня какви точно са задълженията на лакея) — прислуга от всякакъв вид. Те бяха слугите и робите, низшите придружители, които казваха само „да“. Мисля, че в известен смисъл, служейки сега на нас, те все още си остават роби. Въпреки че се съмнявам роботите да възприемат положението си като робство. Тяхната ценностна система, макар и изградена с посредничеството на човека, не се покрива напълно с човешката. Те ни служат доброволно и изпълнени с благодарност, че им позволяваме да го сторят, те ни натрапват своите услуги, явно доволни, че са си намерили нови господари. Такова е положението, що се отнася до нас. При индианците нещата стоят по-различно. Роботите не се чувстват спокойни в присъствието на индианците, а индианците, от своя страна, гледат на тях с чувство, граничещо с ненавист. Тъй като белият човек винаги се е занимавал с машини, ние с готовност ги приемаме като част от цивилизацията ни. За индианците те са нещо нечисто, отвратително и враждебно. Те не искат да имат нищо общо с тях. Всеки робот, попаднал в индиански лагер, бива прогонван начаса. Неколцина роботи служат при нас, но освен тях сигурно съществуват още много хиляди. Тези, които не са около нас, свикнахме да наричаме диви роботи, макар и да се съмнявам, че това определение им подхожда. Често пъти, от нашия прозорец или докато седим или се разхождаме във вътрешния двор, виждаме групи диви роботи, устремени нанякъде, сякаш призовани от неотложна работа или преследващи някаква важна цел. Досега не сме могли да разберем каква е тази тяхна работа или цел. Наистина, от време на време до нас достигат истории за тях, но това са истории без доказателства и затова не заслужават да ги повтарям тук.

Споменах за два факта, а се увлякох в обяснения за първия. Ето го и вторият: сега живеем много по-дълго от преди. По някакъв странен начин, който за всички нас остава необясним, процесът на стареене много е забавен, макар и да не е спрян напълно. Аз, например, не изглежда да съм остарял изобщо, нито пък другите са остарели през изминалите петдесет години. Дори и да са се появили още няколко бели косъма, не ги забелязвам, дори и да се движа малко по-бавно от преди, не го усещам. Тогава бях на шестдесет, на шестдесет съм и сега. Младите съзряват по обичайния начин и в нормалния ход на времето, но веднъж достигнали зрелостта като че ли спират да стареят. Нашите внуци близнаци, чийто двадесет и първи рожден ден празнувахме преди петдесет години, все още изглеждат на двадесет и една. Физически те са на възрастта на синовете и на най-големите си внуци и това в някои моменти е съвсем объркващо за хора като мен, прекарали целия си живот с мисълта за старостта и в очакването и. Но колкото и объркващо да е, аз не възразявам, защото поради забавянето на процеса на стареене, се радваме на невероятно добро здраве. Това беше нещо, което ни тревожеше в началото. Останали сами, какво щяхме да правим без лекарите и болниците, ако някой от нас се разболееше? За щастие, хронологическите граници, в които жената е способна да ражда деца, са почти същите отпреди увеличаването на продължителността на живота. Женската репродуктивна система вероятно изчерпва своя запас от яйцеклетки в рамките на около тридесетина години, както си беше и по-рано.

Почти няма съмнение, че изчезването на човешката раса и забавянето на стареенето по някакъв начин са свързани. И макар че всеки от нас може само да бъде благодарен за този по-дълъг живот, а може би и за премахването на социалното напрежение, породено от пренаселването на планетата, онези от нас, по-склонни към размишления, понякога се тревожат за последиците, които може би се крият зад всичко това. В тъмнината на нощта лежим будни в леглата си и мислим и, въпреки че с годините шокът е избледнял, понякога ни обзема страх.

И така, в тази августовска сутрин към края на двадесет и втория век от рождението на Христос, аз започвам своите записки, в които ще се опитам да изложа подробно спомените си за случилото се. Някой все трябва да го направи, а тъй като аз съм най-старият сред обитателите на този дом, моята ръка, изглежда, е най-подходяща за целта. Без такива записки, направени докато човешката памет е все още жива и ни служи всеотдайно, това, което се случи на нашата раса, с времето ще се превърне в мит…

Той не можеше да забрави срещата си с онази мечка, но странно, не успяваше и да си спомни какво точно се беше случило. Опитите да си припомни това занимаваха мислите му през последните няколко дни, но и сега, както и тогава, все не можеше да открие отговора. Звярът, надигнал се внезапно от дълбоко издълбаното речно легло, го беше изненадал и той нямаше никаква възможност да избяга, защото мечката се намираше прекалено близо. Сигурен бе, че не стрелата бе причинила смъртта и, тъй като разполагаше с твърде малко време, за да се прицели добре. И въпреки това мечката издъхна, просната почти в краката му, повлечена от устремната си атака. Но в онзи миг, преди тя да умре, нещо се беше случило и точно това нещо той не можеше да си спомни. Със сигурност беше сторил нещо, но не знаеше какво би могло да е. В някои моменти му се струваше, че почти е отгатнал отговора, но той отново потъваше в дълбините на съзнанието му, сякаш имаше нещо, което той не биваше да узнае, нещо, което неговият вътрешен, скрит разум не му позволяваше да научи. Той пусна торбата до себе си и подпря лъка си на нея.

Читать дальше