Клифърд Саймък - Избор на богове

Дали днес, чудеше се тя, дървото отново щеше да и проговори? След едно толкова дълго отсъствие, щеше ли още да я помни?

Езекия седна на мраморната пейка под надвисналите клони на старата плачеща върба и загърна грубата кафява дреха по-плътно около металното си тяло. Това беше проява на претенциозност и горделивост, недостойни за него, тъй като един робот не се нуждае нито от почивка, нито от дрехи. Едно жълто листо се отрони, затрепка над главата му и падна в скута му, чисто и почти прозрачно на фона на кафявата дреха. Посегна да го махне, но се отказа. Защото, помисли си той, кой съм аз да се намесвам или да оспорвам даже такова дребно нещо като отронването на едно листо.

Той впери поглед в далечината, където на около километър и нещо отвъд манастирските стени се извисяваше голямата каменна къща, непоклатимо кацнала на скалата, под която двете реки се сливаха — могъща, устояла на времето къща, с намигащи на утринното слънце прозорци, с комини като молитвено вдигнати към Бога ръце. Хората от онази къща би трябвало да са тук, а не ние, помисли си той и тогава, почти едновременно с тази мисъл си спомни, че от много векове там живееха само двама човеци, Джейсън Уитни и жена му Марта. От време на време някои от другите се връщаха от звездите, за да навестят стария си дом или просто фамилното имение (както и да го възприемаха, тъй като някои от тях бяха родени на далечни звезди). И каква работа имат хората, питаше се Езекия с лека горчивина, там между звездите? Звездите не би трябвало да са тяхна грижа, нито онова, което можеха да открият за свое развлечение там. Справедливо би било единствената грижа на всеки човек да е неговата безсмъртна душа.

Листата в горичката от музикални дървета отвъд манастирските стени шумоляха леко, но засега дърветата все още мълчаха. По-късно през деня, по някое време следобед, те щяха да започнат да се настройват за нощния концерт. Ще бъде величествен концерт, помисли си той, съпротивлявайки се малко на тази мисъл. Понякога си представяше музиката им като божествен хор, но знаеше, че всичко това е само в неговото въображение. Случваше се музиката, която сътворяват, да е всичко друго, но не и църковна. Тези мисли, каза си той, както обличането на дрехи, правеха него и приятелите му по-малко подходящи да изпълняват с вяра мисията, която бяха поели. Един гол робот, обаче, помисли си той, не може да се изправи пред Бога. Той трябва да има по себе си поне нещо от облеклото на човека, щом се налагаше да заеме мястото, което той бе забравил напълно.

Старите съмнения и страхове го изпълниха отново и раменете му се приведоха под техния товар. Помисли си, че би трябвало отдавна да е свикнал с тях, защото го съпътстваха от самото начало, но остротата им не се бе притъпила и те все още го тревожеха. Вместо да затихват с годините, те се изостряха все повече, без да бъде намерен истинският отговор, въпреки вековете на размисъл и тълкуване на подробните коментари и пространни изследвания на теолозите сред човеците. Не беше ли това само едно чудовищно богохулство, питаше се той с болка. Може ли нещо, което не притежава душа, да служи на Бога? Или, може би, с годините на вяра и усърдие роботите бяха развили души? Той се вгледа дълбоко в себе си, за да открие поне зачатъци на душа (не го правеше за първи път), но не откри нищо. Дори и да имаше душа, чудеше се той, как можеше да я разпознае? От каква субстанция се създаваше тя? Можеше ли да се придобива, или трябваше да се родиш с нея — и ако е така, какви генетични партньори бяха нужни за това? Не узурпираха ли роботите (приятелите му монаси?) човешките права? Не се ли стремяха те, в греховно заслепение, към нещо, запазено за човешката раса? Беше ли — или било ли е въобще — в тяхната компетенция да поддържат Божествена институция, отхвърлена от човешките същества, от която дори самият Бог вече не се интересуваше?

След закуска, в тишината на библиотеката, Джейсън Уитни седна до писалището си и отвори един от подвързаните дневници, който бе измъкнал от дълга редица подобни томове от лавицата зад гърба си. Повече от месец не бе записал нищо. Не че дотогава бе имал някаква истинска причина да го прави. Животът си течеше като спокойна река и много рядко нещо нарушаваше установения ред, за да си заслужава да бъде записано. Може би щеше да е по-добре да върне тома обратно, без да отбелязва нищо в него, макар че да вписва от време на време няколко изречения, му се струваше акт на вярност към традицията. През последния месец не се беше случило нищо съществено — никой не ги бе посетил, контактите с другите между звездите се бяха превърнали в рутина, не бе чувал нищо за индианските племена и роботи нито бяха минавали, нито се бяха спирали, така че нямаше никакви новини, макар че това, което научаваха от роботите, бяха по-скоро слухове, отколкото новини. Имаше и клюки, разбира се. Марта поддържаше непрекъсната връзка с другите от рода и когато двамата сядаха на двора за вечерния концерт, тя го информираше подробно за това, което бе научила през деня. То, обаче, в по голямата си част беше само женски приказки и не си струваше да бъде отбелязвано в дневника. Тънък лъч на утринното слънце, промушил се през процепа между двете тежки завеси, които не покриваха плътно високите прозорци, падна върху него и освети сивата му коса и квадратните, силни рамене. Той беше висок мъж, слаб, но внушаваше сила, което компенсираше слабостта му. Лицето му беше сурово, набраздено от множество тънки бръчици. Мустаците му, наежени като четина, подхождаха на надвисналите вежди над дълбоко разположените очи със стоманен поглед. Той седеше неподвижен, вгледан в библиотеката, като за сетен път се удивляваше на тихото удовлетворение, което винаги намираше тук, а понякога и повече от удовлетворение, сякаш стаята, с нейната просторност и високи стени, покрити с книги, го караше да изпитва чувство на благоговение. Мислите на много хора, каза си той, живеят в това място — духът на всички велики мислители на света, съхранени завинаги между кориците на томовете, подбрани и поставени на лавиците от неговия дядо много отдавна, така че в бъдните дни мъдростта на човешката раса, безценното наследство на записаното слово, да е винаги на разположение. Той си спомни колко често си представяше, че героите, описани от тези древни писатели, призрачното присъствие на самите автори, с годините се бяха настанили в тази стая и късно през нощта, когато всичко притихваше, често откриваше, че си говори с тези отдавна живели хора, надигащи се от праха на миналото в сянката на настоящето.