Клифърд Саймък - Избор на богове

Вгледа се отвъд широката, обрамчена със стръмни скали и обагрена в есенни цветове долина, където двете големи реки се срещаха. Нямаше съмнение, че тя бе точно такава, каквато му я бяха описали ловците, които бе срещнал при големите плата преди повече от месец. Усмихна се на себе си, докато си мислеше за тях, защото те бяха приятни хора. Предложиха му да остане и той почти се съгласи. С тях имаше едно момиче, с което се бе смял и чийто смях избликваше дълбоко от гърлото и, както и един млад мъж, който бе положил ръката си върху неговата в знак на побратимяване. Но въпреки това той не можеше да остане.

Слънцето се издигаше и пленени в лъчите му, кленовете покрай най-далечната скала избухнаха внезапно в червени и златни пламъци. Там, на скалистия нос, под който се сливаха реките, се издигаше огромната каменна къща, за която ловците му бяха разказали, с многобройните си комини, подобни на пръсти, насочени към небето.

Младият мъж вдигна бинокъла, който висеше отпред на гърдите му, и го нагласи пред очите си. При това движение мечите нокти на огърлицата му изтракаха.

Джейсън Уитни привърши утринната си разходка, а тя бе, каза си той, най-хубавата му разходка досега, макар всяка сутрин да си мислеше точно същото, докато изкачваше лекия склон към вътрешния двор, усещайки как миризмата на пържен бекон и яйца се носи от кухнята, където се разпореждаше Тачър. Тази сутрин наистина е хубава, настоя той пред себе си. Беше толкова свежа, с леко щипещия студ, който издигащото се слънце вече прогонваше. А листата, помисли си той, листата са просто съвършено красиви. Той бе стоял на скалистото било и се бе любувал на реките, които (сякаш да подчертаят великолепието на есенните цветове, на чиито фон течаха) бяха по-наситеносини от обикновено. Ято диви гъски летеше над долината, ниско над върховете на дърветата, а в едно от малките езерца, осеяли наводнената околност, бе нагазил до колене във водата един лос и потопил муцуна в нея, пасеше лилии. Щом вдигнеше глава, могъщите му рога пръскаха наоколо водопад от бисерни капки. Дори оттам, където бе застанал, Джейсън сякаш чуваше този водопад, макар да знаеше, че е твърде далеч за това.

Двете кучета, които го придружаваха, бяха избързали напред и вече чакаха в двора, не него, разбира се, макар и да му бе приятно да си мисли така, а чиниите си с храна. По време на разходката Баузър, натежал с годините, го следваше тежко и тромаво, докато Роувър, глупавото кутре, току подгонваше ранобудна катеричка в кестеновата горичка или вдигаше ято пъдпъдъци сред царевичните кръстци и есенните тикви в една нива.

Вратата към вътрешния двор се отвори и Марта излезе с две чинии в ръце. Тя спря и ги сложи на плочника, а кучетата я чакаха търпеливо и почтително. Опашките им бавно се въртяха и ушите им бяха наострени. Марта се изправи и тръгна надолу по склона, за да посрещне Джейсън. Тя го целуна за добро утро и го хвана за ръката.

— Докато беше на разходка — каза тя, — говорих с Нанси.

Той смръщи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Нанси ли?

— Да — каза тя. — Знаеш я. Най-голямото дете на Джефри. Толкова време мина, откакто за последен път разговарях с нея.

— Сега се сещам — отвърна той. — И къде е тя сега?

— На път за Поларис — каза Марта. Преместиха се там неотдавна. Те са на най-красивата планета…

Вечерна звезда, свита в колибата, привърши работата си върху фигурката талисман. Беше вложила много усилия, за да я направи хубава, а това бе денят, когато щеше да я отнесе в дар на дъба. Денят е подходящ, каза си тя, светъл, мек и топъл. Един от последните истински прекрасни есенни дни, които човек трябва да скъта в сърцето си. Скоро щяха да настъпят мрачните и студени мъгли, които се носят призрачно между голите дървета, а след тях вледеняващият вой на северните ветрове и снегът. Тя чуваше как навън бивакът се пробужда за живот — звън на секира в гората, дрънчене на готварски съдове, приятелски подвиквания, весел лай на куче. По-късно през деня щяха да възобновят почистването на стърнищата, изкореняването на храстите, изхвърлянето на камъните, довлечени при топенето на ледовете в предишни години, изтръгването и изгарянето на плевелите. Накрая оголените ниви щяха да бъдат готови за пролетна оран и засяване. Всеки щеше да е зает (както се очакваше и от нея) и тогава можеше лесно и незабелязано да напусне лагера и да се върне обратно, преди някой да е разбрал за отсъствието и.

Не трябва да допусне някой да разбере, отново си напомни тя. Дори баща и и майка и, а най-малко Червения облак, първият вожд на племето и неин собствен прадядо отпреди много поколения. Защото не беше прието една жена да има дух-пазител. На нея, обаче, това и се струваше напълно справедливо. На същия този ден преди седем години и бе даден знак, че някой я закриля, прекалено очевиден, за да се съмнява. Дървото и бе проговорило и тя му бе отвърнала, сякаш баща и дъщеря разговаряха един с друг. Не че тя бе търсила контакт. Това бе последното нещо, което би си помислила. Но ако едно дърво проговори на някого, как трябва да реагира той?