Клифърд Саймък - Междинна станция

Инок вдигна рязко пушката и тя прилепна на рамото му, сякаш беше част от него. Главата на първия звяр кацна в прореза на мерника и мушката покри голото лице. Пушката подскочи, когато натисна спусъка, и без да изчака да види дали е повалил звяра, той насочи цевта към втория, презареждайки в движение; пушката подскочи още веднъж, вторият звяр се преметна във въздуха, после се потътри още малко напред и започна да се свлича надолу по хълма.

Инок отново зареди пушката и месинговата гилза проблесна на слънцето, докато той се завъртя бързо към другия склон.

Подобните на жаби същества вече бяха по-близо. Но в момента, в който се обърна към тях, те се спряха, седнаха на задните си крака и се загледаха в него.

Той бръкна в джоба си, извади два патрона и ги напъха в магазина на мястото на изстреляните.

Ревът откъм реката бе спрял, но сега пък се чуваше някакъв крясък от неизвестна посока. Огледа се внимателно, за да открие източника, но нищо не забеляза. Стори му се, че идва откъм гората, но и там не се виждаше нищо.

Между отделните крясъци се долавяше предишното жужене, но сега сякаш се бе усилило. Вдигна поглед към небето и видя, че точиците са станали по-големи. Вече не се движеха в една редица, а образуваха кръг, който се спускаше спираловидно надолу. Все още се намираха прекалено високо, за да се разбере какво представляват.

Отново се извърна към чудовищните жаби и откри, че са по-близо, отколкото преди. Бяха успели да припълзят малко по-нагоре по склона.

Инок вдигна пушката, но този път не изчака да я нагласи на рамото си, а стреля от хълбок. Окото на най-близкото същество се пръсна, издавайки звук, подобен на плясъка на камък, хвърлен в локва вода. Съществото нито подскочи, нито се катурна, а просто се слегна на земята и се сплеска, сякаш някой бе поставил крака си върху него и бе натиснал точно толкова, колкото е необходимо, за да го спити. Сплесканото му тяло остана да лежи там, а на мястото на окото се появи голяма кръгла дупка, която започна да се пълни с гъста като слуз жълтеникава течност — кръвта на съществото най-вероятно.

Останалите тръгнаха бавно назад, без да го изпускат от очи. Оттеглиха се от хълма и се спряха едва когато стигнаха до високите треви.

Крясъците вече се чуваха по-близо, а жуженето ставаше все по-пронизително. Нямаше съмнение, че крясъците идват откъм близките хълмове.

Инок рязко се обърна и този път го видя — огромен черен балон, крачещ в небето, се спускаше надолу по отсрещния скат, стъпвайки между дърветата и издавайки тъжни крясъци. При всеки крясък туловището се издуваше и свиваше, а при всяка стъпка се полюшваше насам-натам, тъй като висеше между четири прави като върлини крака, които продължаваха над него и се събираха в една обща става, свързваща горната част на тази причудлива двигателна система с разперените навън долни крайници, които го издигаха високо над гората. Пристъпваше сковано, като повдигаше краката си високо над широките корени на дърветата, преди да направи следващата крачка. При всяка крачка се чуваше пращенето на клоните и трясъкът на дърветата, които чупеше и поваляше по пътя си.

Инок усети как кожата на гърба му се опитва да се навие на руло като щора на прозорец, а космите на тила му се изправиха, подчинявайки се на някакъв първичен инстинкт в стремежа си да наподобят настръхнала пред боя грива.

Но както си стоеше, почти парализиран от страх, някаква частица от съзнанието му си спомни, че вече е стрелял веднъж, и пръстите му се спуснаха към джоба, извадиха един патрон и го пъхнаха на мястото на изстреляния.

Жуженето се чуваше още по-силно, преминало бе в по-висока тоналност и се приближаваше с огромна скорост.

Инок вдигна глава и видя, че точиците вече не кръжат в небето, а се спускат надолу към него, подредени една след друга.

Хвърли един поглед към балона, който продължаваше да врещи и да се клатушка върху кокилестите крака. Продължаваше да напредва, но пикиращите точици бяха по-бързи и първи щяха да достигнат хълма.

Инок изнесе пушката леко напред и нагоре, готов всеки миг да я долепи до рамото си, и продължи да следи полета на връхлитащите точици — вече не точици, а зловещи аеродинамични тела, всяко въоръжено с рапира, която стърчеше от главата му. Нещо подобно на клюн, помисли си Инок, защото тези същества сигурно бяха птици, но изглеждаха по-дълги, по-тънки, по-големи и по-страшни от коя да е земна птица.

Жуженето премина в писък, който продължи да се усилва и стана толкова остър, че косите му се изправиха от ужас. И през цялото време като метроном, отмерващ такта, прозвучаваха врясъците на черния балон, закрачил надолу по хълма.