Отиде до рафта с дневниците, извади този, в който понастоящем пишеше, и запрелиства страниците, за да види докъде е стигнал. Откри мястото и видя, че е стигнал почти до края. Оставаха само две-три празни страници, които сигурно щяха да се окажат недостатъчни за всички събития, които трябваше да опише. По-вероятно беше, помисли си той, да стигне до края на дневника, преди да е изчерпал всичко, и тогава щеше да се наложи да започва нов.
Остана тъй, с дневника в ръка, и се загледа в страницата, която бе изписал по-предния ден. Само два дена бяха минали оттогава, а цяла вечност сякаш го отделяше от последната страница — дори му се стори, че е малко пожълтяла. И нищо чудно, помисли си той, защото написаното принадлежеше към една друга епоха. Това бе хрониката на последния ден, преди неговият свят да се сгромоляса около него.
А имаше ли смисъл, запита се той, да продължава да пише? Всичко, което заслужаваше да бъде описано, вече беше описано. Станцията щеше да бъде закрита, а неговата собствена планета — изоставена. Без значение беше дали ще остане на нея, или ще отиде на друга станция, на друга планета — Земята щеше да бъде окончателно изоставена.
Затвори ядно дневника, пъхна го обратно на мястото му върху рафта и се върна при писалището.
Земята беше изоставена, помисли си. Той самият също се чувстваше изоставен — изоставен и ядосан, и объркан. Яд го беше на съдбата (ако съществуваше съдба) и на глупостта. И не само на интелектуалната немощ на Земята, а и на интелектуалната немощ на галактиката, на глупавите им препирни, които можеха да сложат край на великото преселение на галактическите народи, достигнало най-сетне и до тази част на галактиката. Както на Земята, така и в галактиката броят и сложността на изобретенията, благородните идеи, мъдростта и ерудицията биха могли да бъдат белези на една култура, но не и на една цивилизация. За да бъде едно общество истински цивилизовано, трябваше да бъде нещо много повече от творец на машини и идеи.
Усети колко е напрегнат и изпита желание да направи нещо — да кръстосва станцията като затворено в клетка животно, да изтича навън и да крещи като луд, докато остане без дъх, да чупи и да руши, да даде воля на гнева и разочарованието си.
Посегна се и грабна пушката от писалището. Дръпна едно от чекмеджетата, където държеше боеприпасите си, извади една кутия с патрони, разкъса опаковката и изсипа съдържанието й в джоба си.
За момент остана неподвижен, с пушката в ръка, и усети как тишината в стаята отеква като гръм в ушите му; почувства нейната неприветливост и студенина и отново остави пушката върху писалището.
Що за детинщини, каза си той, да излива яда и негодуванието си върху нещо нереално. При това нямаше причини да се ядосва и негодува. Просто трябваше да признае закономерността на събитията и да ги приеме такива, каквито са. Това беше нещо, с което всеки човек трябваше отдавна да е свикнал.
Огледа се и отново почувства тишината в станцията — сякаш самата сграда бе притаила дъх, в очакване на някакво събитие, което щеше да настъпи, когато му дойдеше времето.
Засмя се тихо и отново посегна към пушката.
Реално или не, това все пак беше нещо, което щеше да ангажира съзнанието му, щеше да го откъсне за малко от морето от проблеми, бушуващо около него.
А имаше нужда и да постреля. Вече повече от десет дни не бе ходил на стрелбището.
Подземието беше огромно. Краят му се губеше в далечината и тънеше в мрак, въпреки че бе запалил светлините. Представляваше плетеница от тунели и помещения, врязани дълбоко в скалата, легнала в основата на целия скат.
Тук се намираха грамадните цистерни с различните разтвори за пътуващите в цистерна; тук бяха помпите и генераторите, чието действие се основаваше на непознат за човечеството принцип на производство на електрическа енергия; а дълбоко под нивото на подземието бяха разположени огромните, пълни с киселина резервоари, в които се съхраняваха желатиноподобните остатъци от телата на онези същества, които пристигаха в станцията и при отпътуването си към някое друго място оставяха непотребните си вече тела.
Инок тръгна по един коридор, мина край цистерните и генераторите и стигна до някаква странична неосветена галерия. Откри електрическото табло, запали светлините и продължи нататък. От двете страни бяха инсталирани метални рафтове, за да има къде да складира безбройните вещи и предмети, и разните подаръци, донесени му от минаващите през станцията пътници. Отдолу догоре рафтовете бяха отрупани с купища джунджурии, пристигнали от всички краища на галактиката. И все пак, каза си той, това съвсем не е склад за непотребни вещи, защото малко са наистина непотребните неща сред тази сбирщина от предмети. Всяко от тях си имаше своето предназначение и своята стойност, било то практическа или естетическа, стига човек да знаеше как да го използва. Макар че може би не всички имаха предназначение което можеше да бъде оценено от земните жители.
Читать дальше