Клифърд Саймък - Междинна станция

Разказа им (тъй като му беше приятно да разговаря с тях) за детската си мечта някой ден да отиде на лов в Африка, въпреки че съзнаваше колко е непостижима. Но след този ден бе имал възможност да преследва, а и да бъде преследван от много по-странни животни от тези, с които се славеше Африка.

Нямаше никаква представа откъде идват първообразите на тези чудовища, ако изобщо съществуваха някъде другаде, освен във въображението на чуждоземните, създали програмите с ловните сцени. Досега, след хилядите посещения на стрелбището, не се бе случвало да се повтори нито местността, нито животното, върлуващо из тази местност. Макар че, помисли си той, програмата все някога щеше да свърши и тогава целият цикъл щеше да започне отначало, да се повтори още веднъж. Това нямаше да е от особено значение, защото ако сцените започнеха да се повтарят, едва ли щеше да е запомнил в подробности всички тези приключения, преживени преди толкова много години.

Не познаваше нито устройството, нито принципа на действие на това фантастично стрелбище и като много други неща просто го приемаше, без да си дава труда да го разбира. Макар че един ден, каза си той, може би щеше да открие ключа към загадката и сляпото приемане щеше да прерасне в разбиране — не само на стрелбището, а и на много други неща. Често се питаше какво ли си мислят чуждоземците за изключителния му интерес към стрелбището, за първобитната сила, която кара човека да убива, и то не толкова за удоволствие, колкото за да се справи с някаква опасност, да посрещне насилието с още по-голямо насилие, ловкостта и хитростта — с още по-голяма ловкост и хитрост. Запита се дали прекалената му слабост към пушката не бе озадачила извънземните му приятели, когато са преценявали човешкия характер? Като се има предвид манталитетът на един извънземен, как може да се обясни по какво убиването на други форми на живот се различава от убиването на себеподобни? Съществуваха ли логични доводи, които да доказват, че наистина има разлика между лова и войната? Един извънземен вероятно би се затруднил да направи разлика между едното и другото, защото в много случаи преследваното животно би било значително по-близо до човека преследвач по своята външност и характерни белези, отколкото мнозина от самите извънземни.

Дали пък войната не бе резултат на някакъв вроден инстинкт, което би означавало, че обикновените хора носят същата отговорност като политиците и тъй наречените държавници? Звучеше невероятно, но, изглежда, у всеки човек бе заложен войнственият нагон, желанието да бъде агресивен, странното влечение към съперничество, които, ако бъдеха оставени да се развият докрай, неизбежно биха довели до едни или други конфликти.

Инок намести пушката под мишницата си и се отправи към пулта. От един прорез в долната му част се подаваше лентата с резултатите.

Откъсна я и се взря в отбелязаните символи. Не бяха обнадеждаващи. Не беше се справил никак добре.

Първият му изстрел, насочен към връхлитащия звяр с тяло на вълк и глава на старец, не бе попаднал в целта и сега там, в онова измерение на нереалността, той и неговият другар ръмжаха доволно над безформената, кървава маса от разкъсана плът и потрошени кости, която представляваше трупът на Инок Уолас.

Върна се обратно по същата галерия с наредените по рафтовете подаръци, сякаш бяха най-обикновени вещи, подредени в прашния и сух таван на най-обикновен дом.

Късчето лента не му даваше мира, онова малко късче лента, което показваше, че макар да бе поразил всички останали цели, първият му изстрел не беше точен. Рядко му се случваше да не улучва. Хилядите му посещения на стрелбището го бяха научили тъкмо на такъв вид стрелба — когато опасността се появява неочаквано и никога не знаеш какво ще последва в следващия миг, тъй че си длъжен да убиеш, за да не те убият. Може би, помисли той, се оказа не във форма, защото напоследък бе позанемарил тренировките си. Макар че всъщност нямаше никакви причини да тренира редовно, защото се упражняваше в стрелба единствено за удоволствие и само силата на навика го караше да носи пушката си по време на всекидневните си разходки. Носеше пушката си тъй, както други носеха бастун или пръчка. В началото, разбира се, пушката беше друга, а и времената бяха други. В онези години не изглеждаше необичайно човек да носи пушка, когато излиза на разходка. Ала оттогава нещата се бяха променили и дори му стана смешно, като си помисли колко много поводи за одумки е дал на хората, които са го виждали да се разхожда с пушка.