Клифърд Саймък - Междинна станция

— Един-единствен човек! Един-единствен човек не може да говори от името на цялата раса.

— Ти си единственият, който има това право.

— Да можех поне да се консултирам с други представители на моята раса.

— Не можеш. Но дори да можеше, кой щеше да ти повярва?

— И това е вярно — каза Инок.

Разбира се, че беше вярно. На него вече не му изглеждаше никак странна идеята за едно галактическо братство, за една транспортна мрежа, която се простираше сред звездите. Някои неща го учудваха понякога, по усещането за странност до голяма степен бе изчезнало. Макар че, спомни си той, му бяха нужни години — дори и при всички тези веществени доказателства тук, пред очите му, — докато съзнанието му напълно го възприеме. Но ако го кажеше на който и да е друг човек на Земята, щяха да го вземат за луд.

— И какво е това средство? — попита той, почти уплашен от въпроса си, готов да приеме и най-лошото, каквото и да е то.

— Глупостта — отвърна Юлисис.

Инок зяпна от изненада.

— Глупостта? Не те разбирам. И сега сме достатъчно глупави в много отношения.

— Ти имаш предвид интелектуалната глупост, каквато не само на Земята, но из цялата галактика има предостатъчно. Аз ти говоря за нещо като умствена ограниченост. Неспособността да се развиват науката и технологиите, които правят възможна онзи вид война, която би се водила на Земята. Неспособността да се управляват машините, необходими за воденето на този вид война. Връщането назад в умственото развитие, тъй че постиженията на научно-техническия прогрес да станат непонятни на хората. Тези, които имат знания, ще ги забравят. Онези, които нямат, няма да могат да ги придобият. Назад към простотата на колелото и лоста. Това ще направи невъзможна войната в сегашния й вид.

Инок седеше вцепенен и неподвижен, неспособен да проговори, обзет от сковаващ ужас, а през главата му преминаваха една след друга безброй несвързани мисли.

— Казах ти, че това е крайно средство — продължи Юлисис. — Няма как да не е. Предотвратяването на една война коства много усилия. Цената е висока.

— Не, не мога — каза Инок. — Никой не би могъл.

— Може и да не можеш. Но си помисли за следното: ако има война…

— Зная. Ако има война, може да стане и по-лошо. Но това няма да сложи край на войните. Не такова нещо имах предвид. Хората пак ще се бият, пак ще убиват.

— С тояги — каза Юлисис. — Може би с лъкове и стрели. С пушки, докато все още имат пушки и не са им се изчерпали боеприпасите. После няма да знаят как се прави барут или как се добива металът, от който са изработени куршумите, дори няма да знаят как да си направят куршуми. Може и да продължат да се бият, но до всеизтребление няма да се стигне. Няма да загиват цели градове, поразени от атомни бойни глави, защото никой няма да може да изстрелва ракети или да монтира бойни глави — вероятно дори няма да знаят какво е ракета или бойна глава. Съвременните съобщителни средства ще изчезнат. Всички видове транспортни средства, с изключение на най-простите, също ще изчезнат. Войната, освен в ограничен, локален мащаб, ще стане невъзможна.

— Но това би било ужасно — каза Инок.

— Войната също — повтори Юлисис. — Изборът е твой.

— Но колко? — попита Инок. — Колко ще продължи това? Нали глупостта няма да продължи вечно?

— Няколко поколения — отговори Юлисис. — Дотогава действието на — как да го нарека? — лечението/?/ постепенно ще започне да отслабва. Хората полека-лека ще се освободят от слабоумието си и отново ще започнат да се развиват интелектуално. На практика ще им бъде даден втори шанс.

— Биха могли — каза Инок — няколко поколения по-късно да стигнат точно там, където сме днес.

— Не е изключено. Но е малко вероятно. Почти невъзможно е да се повтори културното развитие на една раса. Имате шанса да станете една по-висша цивилизация, с един по-миролюбив народ.

— Прекалено трудно е за един човек…

— И нещо обнадеждаващо — продължи Юлисис, — което би могъл да имаш предвид. Това средство се предлага само на онези раси, които смятаме, че заслужават да бъдат спасени.

— Трябва да ми дадеш време — каза Инок.

Но знаеше, че не разполага с никакво време.

Човек щеше да си има работа и изведнъж щеше да се окаже неспособен да я върши. Нито пък останалите около него щяха да продължат да правят това, което са правели по-рано. Защото щяха да им липсват знанията и подготовката, за да изпълняват предишните си задължения. Може би щяха да упорстват — сигурно щяха да упорстват известно време, но вероятно не за дълго. И тъй като никой нямаше да може да си върши работата, фирмата или корпорацията, или предприятието щеше да прекрати дейността си. Просто щеше да спре. И не само защото нямаше да има кой да работи или да организира нещата тъй, че дейността да продължи, а също и затова, защото транспортът и комуникациите — необходимо условие за всяка дейност — също щяха да спрат да действат.