Клифърд Саймък - Междинна станция

Взе един куб, изработен от нещо, което можеше да бъде някакъв странен вид стъкло или прозрачен камък — така и не успя да разбере кое от двете, а можеше да бъде и от нещо друго, — и го обгърна с длани. Взирайки се в него, успя да забележи една миниатюрна, но доста детайлна и стереоскопична картина на някакъв приказен свят. Едно гротескно-красиво място, разположено на нещо като горска поляна, заобиколена от дървета, прилични на цъфнали отровни гъби, а отгоре се сипеше нещо, сякаш част от самия въздух, и много приличаше на сняг от скъпоценни камъни, искрящи и проблясващи във виолетовата светлина на огромно синьо слънце. Някакви същества танцуваха на полянката, но приличаха повече на цветя, отколкото на животни, а движенията им бяха толкова грациозни и изпълнени с поезия, че кръвта заиграваше при тази гледка. После приказната страна изчезна и на нейно място се появи друга — една дива и мрачна страна, където зловещи, голи, урвести скали се издигаха високо на фона на червено и смръщено небе, а нагоре и надолу по скалите прехвърчаха огромни същества, които приличаха на крилати парцали за миене на чинии, докато други бяха накацали в отвратителни пози по рошавите израстъци, които вероятно бяха уродливи дървета, поникнали направо от отвесната стена на скалата. А долу, в бездната, за чиято дълбочина можеше само да се гадае, самотно бучеше буйна река.

Остави куба на масата. Интересно, каза си той, какво беше това, което се виждаше вътре в него. Все едно че прелистваше страниците на книга — всяка страница представляваше картината на един нов свят, но нищо не подсказваше къде се намира този свят. В началото, когато му го подариха, бе направо очарован и с часове наблюдаваше как се сменят картините, докато го държи в ръцете си. Нямаше никаква прилика между отделните картини, а те сякаш нямаха край. Имаше чувството, че това всъщност не бяха картини, а самата действителност се простираше пред погледа му и той всеки момент можеше да се отлепи от мястото, където бе кацнал, и да полети право надолу към тази действителност.

Но накрая му омръзна, защото беше безсмислено да седи и да зяпа тази безкрайна поредица от картини, които нищо не му говореха. Безсмислено за него, разбира се, каза си той, но не и за онзи пътник от Ениф V, който му бе подарил куба. Напълно бе възможно, помисли си Инок, това да е някакъв изключително ценен предмет, притежаваш огромна стойност.

Това се отнасяше за повечето от нещата, които му подаряваха. Знаеше, че дори и тези, които му доставяха удоволствие, не винаги използваше правилно или най-малкото не за това, за което бяха предназначени.

Но имаше и такива — не много на брой, — чиято стойност той разбираше и оценяваше, макар че в повечето случаи изобщо не му вършеха работа. Например миниатюрният часовник, който показваше местното време във всички сектори на галактиката — един интересен, а при дадени обстоятелства изключително необходим уред, който обаче му беше почти ненужен. Или например смесителят на миризми — по-подходящо наименование не можа да измисли, — с чиято помощ човек можеше да сътвори какъвто аромат пожелае. Достатъчно бе да се набере нужната комбинация и стаята ухаеше на този аромат, докато не го изключеше. Спомни си как си игра с него един мразовит зимен ден и след дълга експерименти успя да постигне аромата на ябълков цвят, и цял ден живя сред пролетни ухания, докато навън бушуваше виелица.

Пресегна се и взе едно друго нещо — една много красива вещ, която винаги го бе интригувала, но която така и не разбра за какво служи — ако изобщо служеше за нещо. Защото, каза си той, можеше да бъде просто произведение на изкуството, изящен предмет, предназначен само да радва окото. Но от него лъхаше нещо (ако това бе точната дума), което го караше да мисли, че е възможно да има някакво по-специално предназначение.

Представляваше пирамида от сфери, чиито размери последователно се смаляваха към върха. Съвършено творение, високо около трийсет и пет сантиметра; всяка сфера имаше различен цвят — и то не просто нанесен отгоре, а толкова наситен и чист, че човек инстинктивно усещаше, че цветовете са естествени и присъщи на всяка сфера, че всяка една сфера, от центъра до повърхността, имаше свой характерен цвят.

По нищо не личеше да е използвано нещо като лепило при подреждането на сферите по местата им. Сякаш някой чисто и просто бе нахвърлял сферите една върху друга и те си бяха останали по местата.

Докато я държеше в ръцете си, той се опита да си спомни кой му я бе подарил, но не можа да се сети.