Клифърд Саймък - Междинна станция

— Бихме могли — каза той — да се виждаме както преди. Можеш да идваш при мен но всяко време, когато пожелаеш. Можем…

Тя поклати глава.

— Нищо няма да излезе — изрече тя. — Нито ти, нито аз можем да го понесем.

Знаеше, че е права. Знаеше, че това е краят. Вече петдесет години тя и останалите идваха да го навестяват. Отсега нататък нямаше да идват. Защото вълшебният му свят се бе разпаднал, магията се бе развалила. Щеше да остане сам — по-самотен отпреди, по-самотен отпреди да я познава.

Тя повече нямаше да се появи, а и той нямаше да се реши да я повика, дори и да можеше, и неговият свят от сенки, заедно с любовта му към една сянка, единствената му истинска любов, щеше завинаги да изчезне.

— Сбогом, любов моя — каза той.

Но беше късно. Тя вече бе изчезнала.

Някъде в далечината се чу протяжен писък — пристигнало бе ново съобщение.

Тя бе заявила, че трябва да си кажат в лицето що за същества са в действителност.

А какво бяха те? Не какво той смяташе, че са, а какво наистина бяха. Какво те самите смятаха, че са? Защото сигурно те знаеха много по-добре от него.

Къде отиде Мери? Когато напусна тази стая, в кой ли край на небитието се пренесе? Дали все още съществува? И ако е така, що за съществование би било това? Дали са я приютили някъде, както малкото момиченце приютява куклата си в кутия, забутана в дъното на шкафа при останалите кукли?

Опита се да си представи небитието. Не беше ли това абсолютното нищо? Ако е така, създанията, попаднали там, съществуваха сред една лишена от съществование пустош. В небитието не би могло да има нищо — нито пространство, нито време, нито светлина, нито цвят, нито надежда: просто едно безкрайно нищо, което би трябвало да се намира някъде извън вселената.

Мери! — извика той безгласно. — Какво съм ти сторил, Мери?

Отговорът беше налице — суров и неподправен.

Беше се захванал с нещо, което не познава. Нещо повече, беше допуснал непростимата грешка да си въобразява, че го познава. А всъщност знаеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо, за да осъществи идеята си, но не знаеше достатъчно, за да си даде сметка какви могат да бъдат последствията.

Със сътворяването идваше и отговорността, но той не бе способен да поеме нещо повече от морална отговорност за стореното от него зло, а моралната отговорност, ако не е съчетана със способността да предложиш някаква утеха, беше напълно безполезно нещо.

Те го мразеха и го осъждаха, но той не им се сърдеше, защото ги бе повел и им бе показал обетованата земя на човечеството, а след това ги бе върнал обратно. Бе ги дарил с всичко, което едно човешко същество притежава, с изключение на най-важното — способността да съществуват в човешкия свят.

Всички го мразеха, освен Мери, но щеше да е по-добре за нея, ако го мразеше. Защото бе осъдена, благодарение тъкмо на човешката си природа, с която я бе надарил, да обича чудовището, което я бе създало.

Намрази ме, Мери — замоли я той. — Намрази ме като другите!

Мислено ги бе наричал хората сенки, но това бе просто едно име, което бе измислил за свое собствено улеснение, един удобен етикет, който им прикачваше, за да може все някак да ги назовава, когато си мислеше за тях.

Но етикетът не беше точен — те не бяха нито сенки, нито духове. На вид бяха съвсем реални, от плът и кръв. Едва като се опиташ да ги докоснеш, ставаше ясно, че не са от плът и кръв — защото там, където бяха те, нямаше нищо.

Плод на въображението, казваше си той в началото, но сега не беше сигурен. Първоначално те идваха само когато ги повикаше, използвайки знанията и уменията, които бе усвоил при изучаването на работата, извършена от чародейците на Алфард XXII. Но през последните години вече не ги викаше. Просто нямаше нужда — предусещаха желанието му и се появяваха, преди да ги е повикал. Чувстваха кога има нужда от тях, преди той самият да го е почувствал. И бяха тук, очакваха го, за да прекарат един час или една вечер с него.

Разбира се, в известен смисъл бяха плод на въображението му, защото сам ги бе създал, може би без да осъзнава тогава, без да разбира защо ги създава точно такива, но през последните години вече знаеше, макар че се бе опитал да не узнае и щеше да е много по-щастлив, ако не знаеше. Досега бе спотайвал това, което знаеше, избутвал го бе далеч назад и дълбоко в съзнанието си. Но сега, когато всичко бе свършило, когато вече нямаше значение, най-сетне можеше да бъде откровен пред себе си.

Дейвид Рансъм беше самият той — такъв, какъвто бе желал да бъде, какъвто бе мечтал да бъде, но, разбира се, не беше. Дейвид беше безстрашен офицер от армията на Севера, с не толкова висок чин, че да бъде надут и скован, но доста над обикновения войник. Беше строен и елегантен, и непременно луда глава, любимец на всички жени, уважаван от всички мъже. Беше роден водач, но същевременно и голям добряк, който се чувстваше еднакво добре и на бойното поле, и на официален прием.