Клифърд Саймък - Междинна станция

— Всъщност — уточни Мери — става дума за всички онези безименни науки, за чието съществуване хората дори не подозират.

— Като за нашето съществуване може би — каза Дейвид.

— Дейвид! — извика Мери.

— Няма никакъв смисъл — продължи Дейвид гневно — да се преструваме, че сме хора.

— Но вие сте — възпротиви се Инок възбудено. — За мен вие сте хора. Единствените хора, които имам. Какво ти става, Дейвид?

— Смятам — каза Дейвид, — че е дошло времето да си кажем какво сме в действителност. Че сме една илюзия. Че сме сътворени от теб и се явяваме, когато ни повикаш. Че съществуваме с една-единствена цел — да идваме и да разговаряме с теб, да заместим истинските хора, с които не можеш да контактуваш.

— Мери — извика Инок, — ти нали не мислиш така? Ти не можеш да мислиш така!

Протегна ръце към нея и веднага ги дръпна — ужаси се, като осъзна какво щеше да направи. Никога досега не се бе опитвал да я докосне. Никога досега, през всички тези години, не бе забравял.

— Съжалявам, Мери, не биваше да правя това.

В очите й блестяха сълзи.

— Ще ми се да можеше — каза тя. — Ох, как ми се ще да можеше.

— Дейвид — изрече той, без да се обръща.

— Дейвид си отиде — обади се Мери.

— Повече няма да се върне — промълви Инок.

Мери поклати глава.

— Какво има, Мери? Какво става с вас? Какво ви сторих?

— Нищо — отвърна Мери, — освен че ни направи прекалено много като хора. Тъй че все повече се вживявахме в човешките си роли, докато накрая съвсем се превърнахме на човеци. Вече не сме марионетки или красиви кукли, а истински човешки същества. Мисля, че Дейвид съжалява — не за това, че е човек, а че бидейки човек, продължава да бъде една сянка. Това нямаше значение, докато бяхме кукли и марионетки, защото тогава не бяхме човеци. И не изпитвахме човешки чувства.

— Моля те, Мери — каза Инок, — моля те да ми простиш.

Тя се наклони към него и лицето й се озари от дълбока нежност.

— Няма за какво да ти прощавам. Дори мисля, че трябва да ти благодарим. Ти ни създаде, защото ни обичаше и имаше нужда от нас, а няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че си обичан и желан.

— Но аз престанах да ви създавам — възрази Инок. — Едно време, много отдавна, се налагаше. Но вече не. Сега вие ме посещавате, когато пожелаете.

Колко години оттогава, замисли се той. Най-малко петдесет. Мери беше първата, Дейвид беше втори. От всички останали те му бяха най-близки и най-скъпи.

А преди това, преди да направи първия си опит, години наред бе изучавал онази безименна наука, водеща началото си от чародейците на Алфард XXII.

В други времена и при други обстоятелства това би било черна магия, но не беше черна магия. Всъщност всичко се свеждаше до методичното манипулиране на някои реални аспекти на вселената, чието съществуване човечеството още не подозираше. И може би никога нямаше да открие. Защото, поне в настоящия момент, на научната мисъл липсваше нужната ориентация, за да се започнат изследвания, които биха довели до откритие.

— Дейвид реши — каза Мери, — че това не може да продължава вечно, тази игра на изискани визити. Все някога трябваше да си кажем в лицето какво представляваме в действителност.

— А другите?

— Съжалявам, Инок. Другите също.

— А ти? Ти какво мислиш, Мери?

— Не зная — отвърна тя. — При мен е по-различно. Аз много те обичам.

— И аз…

— Не, нямах тона предвид. Не разбираш ли! Аз съм влюбена в теб.

Поразен, той остана на мястото си, загледан в нея. Светът се изпълни с оглушително бучене, сякаш той самият стоеше неподвижно, светът и времето профучаваха край него със страхотна скорост.

— Ако имаше начин — каза тя — всичко да остане така, както беше в началото. Тогава бяхме радостни, че съществуваме, чувствата ни бяха толкова повърхностни и ние изглеждахме толкова щастливи. Като малки деца, щастливи, че траят на слънце. Но после пораснахме. А аз — повече от останалите.

Тя му се усмихна и в очите й се появиха сълзи.

— Не го приемай толкова трагично, Инок. Бихме могли…

— Скъпа моя — каза той, — обичам те от първия ден, в който те видях. А може би и от по-рано.

Протегна ръка към нея, но веднага се опомни и я дръпна.

— Не знаех — отвърна тя. — Не биваше да ги казвам. Един ден… все някога щеше да разбереш, че и аз те обичам.

Той кимна безмълвно. Мери оброни глава.

— О, боже, не заслужаваме тази участ. Не сме сторили нищо, за да я заслужим!

Тя вдигна глава и го погледна.

— Как искам да те докосна!