Клифърд Саймък - Междинна станция

Влезе в двора и се обърна назад, за да хвърли поглед към дърветата, сред които бе видял онзи проблясък, но не забеляза нищо, което да подсказва, че там има някой.

Вътре в станцията апаратът за съобщения пищеше жално.

Инок закачи пушката си, остави пощата и статуетката върху бюрото и се отправи към апарата в другия край на стаята. Натисна бутона, бутна лостчето и писукането спря.

Върху плаката прочете следното съобщение:

№406302 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПРИСТИГАМ РАНО ВЕЧЕРТА ЗЕМНО ВРЕМЕ. КАФЕТО ДА Е ГОРЕЩО. ЮЛИСИС

Инок се усмихна, Юлисис и това негово кафе! От всички чуждоземци единствено той бе харесал земните ястия и питиета. И други се бе случвало да ги опитат, но не повече от веднъж или два пъти.

Странно как се бе сближил с Юлисис, помисли си той. Бяха си допаднали още при първата среща, през онзи бурен следобед, когато седяха на стъпалата и маската с човешки образ се бе свлякла от лицето на странника.

Уродливо, грубо и отблъскващо лице. Лице на жесток клоун, помисли си той. И веднага се учуди, че му хрумна тъкмо тази мисъл, защото клоуните никога не биваха жестоки. Но ето че имаше един, който беше — с лице, сякаш съшито от шарени кръпки, със сключени челюсти и тънка като цепка уста.

После видя очите и те заличиха впечатлението от всичко останало. Бяха големи и благи, озарени от светлината на разума, очи, които търсеха досег с него, както друго същество би протегнало ръце в знак на дружелюбие.

Дъждът заприижда, свистейки през хълмовете, забарабани по покрива на навеса, после връхлетя и тях на коси талази, затопурка бясно по покрития с прах двор, измокри смаяните кокошки и те хукнаха панически да търсят сушина.

Инок скочи на крака, хвана странника за ръката и го дръпна на завет под верандата.

Докато стояха прави един срещу друг, Юлисис вдиша ръце и смъкна разцепената и охлабена маска, откривайки под нея малка, кръгла глава без нито един косъм по нея — и нашареното лице. Приличаше на див и кръвожаден индианец, оцветил лицето си преди началото на битката, само дето имаше нещо шутовско в тези шарки, сякаш всичкото това цапотепе целеше да покаже абсурдната уродливост на войната. Но още докато го гледаше, Инок разбра, че това не беше боя, а естествената пигментация на това същество, пристигнало от някоя далечна звезда.

Каквито и други съмнения да хранеше, колкото и да не беше за вярване, за Инок беше извън всякакво съмнение, че това странно същество няма земен произход. Защото не беше човек. Наистина приличаше на човешко същество — имаше два крака и две ръце, глава и лице. Но му липсваше някакво основно човешко качество и това изключваше човешката му природа.

Едно време сигурно така са си представяли демоните, но, помисли си той, минало беше времето (макар и не напълно в някои части на страната), когато хората вярваха в демони и духове или в разни друга дяволски изчадия, които, според народното поверие, някога са бродили по земята.

От звездите, бе казал странникът. И може би наистина идваше от звездите. Макар че бе трудно да се повярва. Подобно нещо и най-развинтената фантазия не можеше да си представи. Нямаше за какво да се хванеш, на какво да стъпиш. Нямаше с какво да го съпоставиш, липсваха каквито и да е предписания. В съзнанието му съществуваше някаква празнота, която с времето може би щеше да се запълни, но в момента там нямаше нищо, освен едно огромно учудване, сякаш се намираше в бездънен, безкраен тунел.

— Не бързайте — каза му чуждоземецът. — Зная, че не е лесно. И не виждам как мога да ви помогна. В края на краищата нямам възможност да ви докажа, че идвам от звездите.

— Но така добре говорите!

— На вашия език, искате да кажете. Не е чак толкова трудно. Ако знаехте какви езици има в галактиката, щяхте да се уверите, че не е никак трудно. Езикът ви лесно се усвоява. Спада към примитивните — много от понятията изобщо нямат названия.

Инок трябваше да признае, че това може и да е така.

— Ако желаете — предложи чуждоземецът, — мога да ви оставя сам няколко дена. Ще имате време да си помислите. После ще се върна. Дотогава сигурно ще сте премислили нещата.

Инок се усмихна, но усети, че усмивката стои неестествено, като замръзнала на лицето му.

— Мога да използвам времето — отвърна той, — за да вдигна под тревога цялата околност. Може и клопка да ви устроят на връщане.

Чуждоземецът поклати глава.

— Сигурен съм, че не бихте го сторили. Готов съм да поема риска. Ако искате, бих могъл…