Клифърд Саймък - Междинна станция

Уинслоу не спря при кутията на Фишърови, взе стремглаво завоя и се появи сред облак прах. Натисна рязко спирачките, спря и изключи задъхания двигател.

— Нека се поохлади малко — каза той.

Двигателят запука, щом почна да изстива.

— Днес се движиш по разписание — отбеляза Инок.

— Много хора нямаха поща — поясни Уинслоу. — Минах, без да спирам, край техните кутии.

Той бръкна в пощенската чанта, оставена на седалката до него, и извали един привързан с канап пакет за Инок — няколко всекидневника и две списания.

— Много нещо получаваш — констатира Уинслоу, — но почти никога писма.

— Не остана никой — каза Ипок, — който да ми пише.

— Но — възрази Уинслоу — този път имаш и писмо.

Видимо изненадан, Инок се вгледа и видя, че измежду списанията се подава крайчецът на един плик.

— Лично писмо — додаде Уинслоу, почти примлясквайки с уста. — Не от онези рекламните. Нито пък служебно.

Инок мушна пакета под митница, до приклада на пушката.

— Надали е нещо интересно — каза той.

— Кой знае? — усмихна се Уинслоу и в очите му заиграха игриви пламъчета.

Извади лула с кесийка тютюн и бавно я напълни. Двигателят продължаваше да пращи и да пука. Слънцето сипеше жар от безоблачното небе. Цялата растителност край пътя беше покрита с прах и изпускаше остра миризма.

— Чух, че онзи, дето рови женшен, пак се е върнал — подхвърли Уинслоу уж между другото, но не успя да прикрие заговорническия си тон. — Нямаше го три-четири дена.

— Сигурно е отишъл да си продаде стоката.

— Ако питаш мен — каза пощаджията, — въобще не търси шен. Друго търси той.

— Доста отдавна го прави — съгласи се Инок.

— Първо на първо — продължи Уинслоу, — няма пазар за него, но дори и да имаше, женшенът е кът. Преди години добре вървеше — китайците май лекарство правеха от него. Но сега нямаме търговия с Китай. Помня, като малък ходехме за шен. Дори тогава трудно се намираше. Но човек все откриваше по малко.

Облегна се назад на седалката, смуквайки спокойно от лулата.

— Изобщо странен човек — додаде той.

— Никога не съм го виждал — каза Инок.

— Броди тайно из гората — продължи Уинслоу. — Събира разни треви. Мина ми през ум, че може да е някой магьосник. Събира разни работи за магиите си. Сума време прекарва в приказки с ония Фишърови, а и в пиенето им помага. В наше време много-много не се говори за тия работи, но аз вярвам в магии. Сума неща науката не може да обясни. Вземи момичето на Фишърови. Онуй, глухонямото. Маха брадавици с магия.

— И аз съм чувал — каза Инок.

И дори нещо повече, помисли си той. И пеперуди лекува.

Уинслоу се наведе напред:

— Щях да забравя. Има още нещо за теб.

Вдигна от пода един пакет, обвит в амбалажна хартия, подаде го на Инок и поясни:

— Не е колет. Това е нещо, което направих за теб.

— Тъй ли? — изненада се Инок. — Благодаря!

— Хайде — подкани го Уинслоу, — отвори го.

Инок се поколеба.

— По дяволите — каза Уинслоу, — няма от какво да се притесняваш.

Инок разкъса опаковката и ахна: в ръцете си държеше дървена статуетка в цял ръст, изобразяваща самия него. Висока беше трийсетина сантиметра, от светло, с цвят на мед дърво, което блестеше на слънцето като златист кристал. Крачеше срещу вятъра, стиснал пушката под мишница, леко приведен напред, а по куртката и панталоните личаха вълнообразни гънки.

Инок пое шумно дъх и остана загледан в нея.

— Уинс — промълви той, — това е най-красивото нещо, което някога съм виждал.

— Направих го — каза пощаджията — от онова парче дърво, което ми даде миналата зима. По-хубав материал за дялане на съм срещал. Твърд и с гладка структура. Няма опасност да го сцепиш, нащърбиш или да откъртиш някое парче. Като го резнеш, правиш го точно колкото трябва и където трябва. И придобива блясък още докато го дялкат. Остава само да го лъснеш малко, повече не е нужно.

— Нямаш представа — отвърна Инок — колко много значи това за мен.

— През всички тези години — не спираше пощаджията — си ми дал сума парчета дърво. И все такива, дето никой досега не е виждал. От най-добро качество и красиви. Време беше да издялам нещо и за теб.

— И ти — каза Инок — си правил много неща за мен. Мъкнеш ми разни работи от града.

— Инок — отсече Уинслоу, — ти ми харесваш. Не зная какво представляваш и не ми е работа да те питам, но във всеки случай ти ми харесваш.

— Ще ми се да можех да ти кажа какъв съм — въздъхна Инок.

— Е — каза Уипслоу, като се премести зад волана, — няма голямо значение какви сме, важното е да се разбираме. Ако можеха и някои държави да се поучат от някоя малка покрайнина като нашата — да се поучат на разбирателство, — светът щеше да бъде далеч по-добър.