Клифърд Саймък - Междинна станция

Но той знаеше, че няма да се осмели да го направи.

Долу в ниското един ястреб бавно описваше кръгове над речния път. Въздухът беше толкова чист, че Инок си представи как, ако малко си напрегнеше очите, би могъл да различи всяко перце по разперените му крила.

Това място обладава някакво почти приказно свойство, каза си той. Величествената гледка, прозрачният въздух и чувството за пълна откъснатост оставят усещането за душевна възвишеност. Това сякаш беше едно необикновено място, едно от онези необикновени места, които всеки човек сам трябва да открие за себе си и да се чувства щастлив, ако го открие, защото имате такива, които търсеха, но не го намираха. И което беше най-лошото, имаше и такива, които дори не го и търсеха.

Стоеше изправен на скалата, обхванал с поглед долината, и съзерцаваше ленивия летеж на ястреба и неспирния бяг на реката, и зеления килим от дървета, и душата му се извиси, и се зарея из далечните простори, докато му се зави свят. После я накара да се върне обратно.

Обърна се бавно и пое обратно по скалата към горичката, като следваше пътеката, която бе утъпкал през годините.

Мина му през ум да слезе малко по хълма и да хвърли един поглед на полянката с розови венерини чехълчета, да ги види как изглеждат и да се опита да си представи красотата, която отново щеше да му принадлежи през юни. Но реши, че няма смисъл, защото бяха на закътано място, дето човешки крак не стъпваше, и нищо лошо не можеше да им се случи. Някога, преди сто години, те растяха по всички хълмове наоколо и той се връщаше вкъщи с огромни китки, които майка му поставяше в голямата глинена кана и п продължение на ден-два къщата се изпълваше с опияняващото им благоухание. Но сега се срещаха съвсем рядко. Изпотъпкани от добитъка и безогледно унищожавани от любителите на цветя, те бяха изчезнали от хълмовете.

Някой друг ден, каза си той, някой друг ден преди първата слана щеше да ги навести, за да се увери, че през пролетта отново ще бъдат там.

Спря за малко, за да види как една катеричка лудува на един дъб. Приклекна, за да проследи с поглед един охлюв, който бе пресякъл пътеката. Спря се до едно огромно дърво и внимателно огледа обраслия му с мъх дънер. Наблюдава как една бързокрила пойна птичка се рее и прехвръква от дърво на дърво.

Продължи надолу по пътеката и като излезе от гората, тръгна край нивата, докато стигна до изворчето, което бликаше от склона. До изворчето седеше една жена и той позна в нея Луси Фишър, глухонямата дъщеря на Ханк Фишър, който живееше долу край реката.

Спря и се загледа в нея: природата я бе надарила с толкова красота и грация, каза си той, непринудената красота и грация на първичните и самотни същества.

Тя седеше край извора, вдигнала едната си ръка, и с върховете на дългите си чувствителни пръсти държеше нещо, което пъстрееше с различни багри. Държеше лицето си изправено и по него бе изписано някакво болезнено напрежение; стройното й тяло бе изпънато като струна и то също излъчваше безмълвно, почти тревожно напрежение.

Инок пристъпи бавно напред и се спря на не повече от три крачки зад нея — видя, че онова пъстро нещо между пръстите й е пеперуда, от онези големи златисто-червени пеперуди, които се появяват в края на лятото. Едното от крилцата й беше изправено и здраво, но другото се бе прегънало и сгърчило, загубило част от прашеца, който придаваше блясък на цветовете.

Всъщност, забеляза той, тя не държеше пеперудата.

Пеперудата беше кацнала на върха на единия й пръст и от време на време помахваше леко със здравото си крилце, за да запази равновесие.

Но после видя, че е сбъркал, като си е помислил, че второто крилце е прекършено, защото вече му изглеждаше само леко прегънато и някак наведено на една страна. После бавно се изправи, прашецът му (ако изобщо е бил опадал) отново си беше на мястото и то стоеше вирнато нагоре, успоредно с другото крилце.

Мина край девойката и застана пред нея, за да може да го види, и когато го съгледа, тя ни най-малко не се сепна от изненада. Инок си даде сметка, че това е съвсем естествено, защото сигурно бе навикнала да идват откъм гърба й и изведнъж да застават пред нея.

Очите й горяха, а лицето й излъчваше благочестие, сякаш бе изживяла душевен екстаз. И отново се запита, както при всяка среща с нея, как ли се чувства човек като нея, живеещ в свят на пълно мълчание, неспособен да общува с хората. Може би не напълно, но във всеки случай неспособна на онова свободно и естествено общуване, което бе рождено право на всяко човешко същество.