Клифърд Саймък - Междинна станция

— Не — каза Инок толкова спокойно, че сам остана изненадан. — Няма смисъл. Човек трябва да е готов да приема фактите такива, каквито са. Това го научих през войната.

— Ще се справите — отвърна чуждоземецът. — Отлично ще се справите. Не съм сбъркал в преценката си за вас и това ме прави горд.

— Преценката си?

— Да не мислите, че дойдох тук ей така, без да съм се подготвил? Доста неща зная за вас, Инок. Може би почти всичко, което сам знаете за себе си. Ако не и повече.

— Знаете името ми?

— Разбира се, че го зная.

— Какво пък, в това няма нищо лошо — реши Инок. — А как е вашето?

— Карате ме да се чувствам доста неловко — отвърна чуждоземецът. — Защото нямам име — поне според тукашните разбирания. Разбира се, притежавам самоличност, съобразена с изискванията на моята раса, но не е нещо, което може да се изговори.

Изведнъж, без никакъв повод, Инок си спомни за онзи невероятен образ, който се бе разположил небрежно отгоре върху някаква ограда, с пръчка в едната ръка и джобно ножче в другата, и си дялкаше невъзмутимо, докато над главата му свистяха гюллета, а на по-малко от половин миля мускетите трещяха продрано сред облаците барутен дим, които се стелеха над фронтовата линия.

— В такъв случай имате нужда от име — каза той. — Нека бъде Юлисис. Все някак трябва да ви наричам.

— Нямам нищо против — отвърна странникът. — Но мога ли да попитам защо избрахте Юлисис?

— Защото — отговори Инок — това е името на един от великите мъже на моя народ.

Сравнението беше абсурдно, разбира се. Защото между двамата — онзи генерал от Федералната армия 2 2 Има се предвид генерал Юлисис Грант (1822–1885) назначен за главнокомандващ войските на Севера по време на Гражданската война в САЩ. Б.пр. , дялкащ си невъзмутимо върху оградата, и това същество, застанало до него на верандата — нямаше никаква прилика.

— Радвам се, че ми избрахте това име — заяви току-що кръстеният Юлисис на верандата. — Звучи достойно и благородно. И откровено казано, с удоволствие ще го нося. И аз ще се обръщам към теб на малко име, Инок, както подобава между приятели, тъй като ни предстоят дълги години съвместна работа.

Започваше вече да осъзнава какво става и дори самата идея му се стори зашеметяваща. И може би беше по-добре, каза си Инок, че това ставаше постепенно, че беше прекалено замаян, за да проумее всичко отведнъж.

— Може би — каза Инок, опитвайки се да потисне мислите, които нахлуваха, прекалено бързо нахлуваха в главата му — искате да хапнете нещо. Мога да направя и кафе…

— Кафе! — Юлисис премлясна с уста. — Имаш ли кафе?

— Ще направя цял кафеник. Ще чукна и едно яйце, за да се избистри…

— Чудесно! — каза Юлисис. — От всички питиета, които съм пил на всички посетени от мен планети, кафето най ми харесва.

Отидоха в кухнята. Инок разбърка жаравата в печката и сложи още дърва. Отнесе кафеника до мивката, наля вода от кофата и го сложи да заври. Отиде в килера, за да вземе няколко яйца, после слезе в мазето за шунка.

Юлисис седеше неподвижно на един кухненски стол и го наблюдаваше.

— Ядеш ли яйца с шунка? — попита Инок.

— Всичко ям — отвърна Юлисис. — Ние от моята раса много лесно се приспособяваме. Тъкмо затова ме изпратиха на тази планета като… как се казва на това… проучвател може би.

— Разузнавач? — предложи Инок.

— Точно така, разузнавач.

Приятен събеседник, помисли си Инок, все едно с човек разговаряш, макар че, ей богу, твърде малко приличаше на човек. По-скоро приличаше на някаква зловеща карикатура на човешко същество.

— Сигурно отдавна живееш тук, в тази къща — отбеляза Юлисис. — Личи, че я обичаш.

— Това е моят дом — каза Инок — от деня, в който съм се родил. Нямаше ме почти четири години, но винаги съм го чувствал мой дом.

— И аз ще се радвам — поясни Юлисис — да се върна у дома. Много време мина, откакто го напуснах. Мисии като тази винаги продължават твърде дълго.

Инок остави ножа, с който режеше шунката, и се отпусна тежко върху един стол. Впери поглед в Юлисис, който седеше от другата страна на масата.

— Ти? — попита го той. — Ще се връщаш у дома?

— Ами да, разбира се — отвърна му Юлисис. — Почти съм си свършил работата. Аз също си имам дом. Да не би да си помислил, че нямам?

— Не зная — промълви Инок. — Не ми е минавало през ума.

И така си беше. Изобщо не си бе представял, че едно такова същество може да си има дом. Защото само човешките същества живееха в нещо, наречено дом.